Рик Янси - Безкрайното море

— Това е разхлабително с аромат на шоколад.

— Това е гадно — той прави гримаса.

— Точно в това е смисълът.

— Смисълът? — ухилва се той. — О, Господи, да не би да се пошегува току-що?

— Откъде да знам? Просто ме успокой, че никой не е слагал Екс-Лакс в пудинга ми.

— Гарантирам. — Потупване.

Издържам няколко часа, след като си тръгва, дълго след като светлините са угасени във всяка друга част на лагера, потънал дълбоко в търбуха на зимната нощ. Когато натискът става нетърпим и аз не мога да издържам повече, започвам да крещя за помощ, махам на камерата и след това се претъркулвам, за да опра гърдите си в студената, метална рамка и удрям възглавницата с юмрук, изпълнена с чувство на безсилие и гняв, докато вратата не се отваря и Клер нахлува в стаята, следвана по петите от огромен като мечка новобранец, който веднага запушва носа си с ръка.

— Какво става? — пита Клер, макар че миризмата би трябвало вече да й е подсказала всичко, което трябва да знае.

— О, мамка му! — промърморва новобранецът иззад ръката си.

— Именно — задъхано казвам аз.

— Чудесно, няма що — казва Клер, хвърля одеялото и чаршафа на пода и прави знак на новобранеца да се приближи. — Добра работа, госпожице. Надявам се, че се гордееш със себе си.

— Още не — изхълцвам аз.

— Какво правиш? — изкрещява Клер на новобранеца. Тихият й глас и милите очи вече ги няма. — Помогни ми с това!

— С какво да Ви помогна, г’спожо? — той има сплескан нос, много малки очи и чело, което се издува в средата.

Коремът му виси на колана, а панталоните му са с няколко сантиметра по-къси. Огромен е — сигурно е с петдесет килограма по-тежък от мен.

Това няма да има значение.

— Ставай! — сопва ми се Клер. — Хайде, изправи се на крака.

Тя хваща едната ми ръка, а новобранецът-слон другата, и заедно ме вдигат от леглото. Смачканото лице на едрия новобранец е изкривено от отвращение.

— О, Господи! Има навсякъде! — тихо изстенва той.

— Не мисля, че мога да ходя — казвам аз на Клер.

— Тогава ще те накарам да пълзиш — озъбва се тя. — Трябва просто да те оставя така. Това е толкова съвършена метафора.

Влачат ме през две врати в стаята с душа. Едрият новобранец кашля и се дави, Клер ругае, а аз се извинявам, докато тя сваля гащеризона ми, след което го хвърля на Слона и му казва да изчака отвън.

— Не се облягай на мен . Облегни се на стената — грубо ми нарежда тя. Коленете ми се подгъват. Хващам се за завесата на душа, за да се задържа изправена — не съм използвала краката си от месец.

Докато ме държи за лявата ръка, Клер ме избутва под водата, като извива кръста си назад, за да остане суха. Водата е ледена. Тя не си прави труда да настрои температурата. Студената вода, която блъсва тялото ми, сякаш задейства някаква аларма и ме изтръгва от дългия зимен сън. Протягам ръка и сграбчвам тръбата на душа, която излиза от стената и казвам на Клер, че съм се хванала и че мисля, че мога да се задържа права, и че тя може да ме пусне.

— Сигурна ли си — пита ме тя и продължава да ме държи.

— Почти сигурна съм.

Дръпвам тръбата надолу с цялата сила, на която съм способна. Тя се чупи на връзката с металическо скърцане и студената вода бликва навън с мощно свистене. Вдигам лявата си ръка, плъзвам я по пръстите на Клер, след което я хващам за китката и обръщам тялото си към нея, завъртайки таза си, за да увелича до максимум силата на удара. След което забивам назъбения край на счупената тръба в шията й.

Не бях съвсем сигурна, че ще мога да счупя стоманена тръба с голи ръце, но бях достатъчно уверена, за да опитам.

Бяха ме подобрили.

Клер отстъпва назад, олюлявайки се, а от широката пет сантиметра рана на гърлото й бликва кръв. Фактът, че това не я сваля на земята, не ме изненадва — предполагах, че и тя е подобрена, но се надявах, че ще имам късмета да прережа сънната й артерия. Тя започва да рови в джоба на лабораторната си престилка, за да извади устройството, с което да ме убие. Очаквах това. Захвърлям счупената тръба, сграбчвам завинтения към стената прът, който държи завесата на душа, изтръгвам го от скобите и стоварвам края му върху главата й.

Ударът само я кара да се олюлее. За частица от секундата, с неуловима за очите ми бързина, краят на пръта се озовава в ръката й. В следващата милисекунда аз го пускам, за да може, когато тя го дръпне в другия му край да няма нищо, което да го задържа. Тя се препъва назад към стената и се удря в нея с достатъчна сила, за да напука плочките. Втурвам се към нея. Тя замахва с пръта към главата ми, но аз съм подготвена и за това — всъщност разчитах на него, докато се подготвях през хилядите часове на тишина под постоянната светлина на лампите.