Рик Янси - Безкрайното море

Клер кимва с глава към вратата.

— Излез! — тя посочва кутията. — И вземи това със себе си.

Бръснача я поглежда ядосано, но изпълнява каквото му казва. Отново виждам сдържаната сила зад ангелските му черти. Внимавай, Бръснач. Не това е отговорът.

След това оставаме двете с Клер и тя дълго и мълчаливо изучава монитора.

— Истината ли казваше преди малко? — пита тя. — Искаш да живееш, за да можеш да убиеш командир Вош? По-умна си от това.

Говори като майка, която се кара на много малко дете.

— Права си — отвръщам аз. — Никога няма да имам този шанс. Но ще имам възможност да убия теб.

Тя изглежда изненадана.

— Да убиеш мен? Защо би искала да убиеш мен?

Когато не отговарям, тя казва:

— Не мисля, че ще преживееш тази нощ.

Кимвам.

— А ти няма да преживееш месеца.

Тя се засмива. Звукът на смеха кара в гърлото ми да се надигне вкус на жлъчка. Тя ме изгаря. Изгаря ме.

— Какво ще направиш? — пита ме тихо тя и дръпва парцала от челото ми. — Ще ме задушиш с това?

— Не. Ще се отърва от пазача като разбия главата му с нещо тежко, след това ще взема пистолета му и ще те застрелям право в лицето.

Тя се смее през цялото време, докато говоря.

— Е, пожелавам ти късмет в това.

— Няма да е късмет.

Клер не позна, че до сутринта ще съм мъртва.

Близо месец по-късно (по сметките ми от три хранения на ден), аз все още съм тук.

Не си спомням много. В някакъв момент ме откачиха от системите и монитора и тишината, която замени постоянното пиукане, беше толкова оглушителна, че можеше да пропука цели планини. Единственият човек, когото виждах през това време, беше Бръснача. Сега той се грижи за мен през цялото време. Храни ме, изпразва подлогата ми, мие лицето и ръцете ми, обръща ме, за да не получа рани от залежаването, играе с мен шахбол в часовете, когато съм на себе си и не спира да говори. Говори за всичко, което е друг начин да се каже, че не говори за нищо. Мъртвото му семейство, мъртвите му приятели, другарите му от взвода, досадната работа в зимния лагер, сбиванията, предизвикани от скуката, умората и страха (но най-вече страха), слуховете, че трансформираните се подготвят за голяма офанзива напролет — последно, отчаяно усилие да прочистят света от досадния шум, създаван от хората, активна част от който е самият Бръснач, който не спира да говори и говори.

Някога имал приятелка на име Оливия и кожата й била тъмна като мътна река. Свирела на кларинет в училищния оркестър и щяла да става лекар, освен това мразела бащата на Бръснача, защото той смятал, че от сина му няма да излезе доктор. Изпусна се, че истинското му име е Алекс, като на А. Род 20 20 Алекс Родригез — американски професионален бейзболен играч от отбора на „Ню Йорк Янкис“ — Бел.прев. , и че строевият му сержант го е кръстил Бръснача, не защото е слаб, а защото се порязал една сутрин, докато се бръснел. Имам много чувствителна кожа. Изреченията му са без точки, без запетайки, без параграфи или ако трябва да съм по-точна — те са като един дълъг параграф, без всякакви паузи.

Той млъква само веднъж след близо месец словесна диария. Тъкмо разказва за това как е спечелил първо място на състезанието за научни проекти в пети клас, превръщайки един картоф в батерия, когато млъква по средата на изречението. Мълчанието му е шокиращо, като тишината след срутването на сграда.

— Какво е това? — пита той и се взира напрегнато в лицето ми, а никой не се взира по-упорито от него, дори и Вош.

— Нищо — извръщам глава встрани от него.

— Да не би да плачеш, Катализатор?

— Просто ми сълзят очите.

— Не.

— Не ми казвай „не“, Бръснач. Аз не плача.

— Глупости — потупване върху одеялото.

Туп-туп върху рамката.

— Проработи ли? — питам го аз, обръщайки се отново към него. Какво значение има, че ме е видял да плача? — Батерията от картоф?

— Разбира се, че проработи. Това е наука. Никога не съм се съмнявал, че ще проработи. Планираш всичко, следваш стъпките и нещата няма как да се объркат — той стиска ръката ми през одеялото: Не се страхувай. Всичко е подготвено. Няма да те изоставя.

Така или иначе вече е твърде късно и няма връщане назад. Очите му се спират на подноса за храна до леглото.

— Тази вечер изяде целия пудинг. Знаеш ли как правят шоколадов пудинг без шоколад? Не ти трябва да знаеш.

— Нека да позная. Екс-Лакс.

— Какво е Екс-Лакс?

— Сериозно? Наистина ли не знаеш?

— О, съжалявам, че не знам какво е Екс-Лакс, за което никак, ама никак не ми пука.