Рик Янси - Безкрайното море

— Защото е лъжа…

— Тогава всичко е лъжа.

Земята под нас е покрита с бяла пелена. В мрака хоризонтът е изчезнал и не може да бъде различен. Всичко е една лъжа. Спомних си как мъртвият ми баща ми беше казал, че сега им принадлежа. Инстинктивно хващам мъничката ръчичка на Малката в своята, истина е .

Чувам в слушалката Боб да казва:

— Объркан съм.

— Отпусни се, Боб — казва Бръснача. — Хей, Боб . Това не беше ли името на един майор в „Кемп Хейвън“? Защо има толкова офицери с име Боб?

Прозвучава алармен сигнал. Връщам обратно ръката на Малката в скута й и бавно се придвижвам напред.

— Какво има?

— Имаме си компания — отвръща Боб. — На шест часа.

— Хеликоптери?

— Не. Изтребители Ф-15. Три са.

— Колко време имаме, преди да попаднем в обхвата на оръжията им?

Той поклаща глава. Въпреки студа, тениската му е напоена с пот. Лицето му също лъщи.

— Пет до седем минути.

— Издигни ни — казвам му аз — на максимална височина.

Вземам два парашута и пускам единия в скута на Бръснача.

— Ще скачаме ли? — пита той.

— Не можем да се бием с тях, нито можем да им избягаме. Ти ще си с Малката. Ще скочите в тандем.

— Аз съм с Малката? А ти с кой ще си?

Боб хвърля поглед към другия парашут в ръката ми.

— Аз няма да скачам — казва той и след това го повтаря, в случай че не съм го чула или разбрала. — Аз. Няма. Да скачам.

Никой план не е съвършен. Бях подготвена за това, че ще си имам работа със заглушителя Боб, което означаваше, че планът ми предвиждаше да го убия, преди да скочим. Сега нещата се усложняват. По същата причина, поради която не убих Слона, не искам да убия и Боб. Ако убиеш достатъчно такива като Слона и Боб, ще заприличаш на онези, които пъхат бомби в гърлата на малките деца.

Свивам рамене, за да прикрия собствената си несигурност. Хвърлям парашута в скута му.

— Тогава предполагам, че ще бъдеш изпепелен.

Намираме се на хиляда и петстотин метра височина. Небето и земята са тъмни, хоризонтът не се вижда — всичко е потънало в мрак. Сякаш сме на дъното на море, до което не достига никаква светлина. Бръснача гледа екрана на радара, но ми казва:

— Къде е твоят парашут, Катализатор?

Не обръщам внимание на въпроса.

— Можеш ли да ми кажеш, когато останат шейсет секунди до момента, в който ще попаднем в обсега им? — питам Боб.

Той кимва. Бръснача задава отново същия въпрос.

— Въпрос на математика е — отвръщам му аз. — В която три четвърти от мен са много добри. Ако сме четирима и те забележат два парашута — това ще означава, че поне един от нас е на борда. Един или двама от тях ще останат с хеликоптера, поне докато не могат да го свалят. Това ще ни спечели време.

— Какво те кара да мислиш, че те ще останат с хеликоптера?

Свивам рамене:

— Това бих направила аз.

— Това все още не отговаря на въпроса ми за парашута ти.

— Те ни сигнализират — обявява Боб. — Нареждат ни да кацнем.

— Кажи им да го духат — отвръща Бръснача, пъха парче дъвка в устата си. Потупва ухото си. — Не обичам пукането в ушите.

След което пъхва хартията в джоба си. Забелязва, че го гледам и се усмихва.

— Не обръщах внимание на всички боклуци по света, докато накрая не остана никой, който да ги събира — обяснява той. — Отговорен съм за Земята.

Тогава Боб изкрещява:

— Шейсет секунди!

Дръпвам Бръснача за анорака. Сега.

Той вдига поглед към мен и бавно и отчетливо пита.

— Къде е шибаният ти парашут?

Вдигам го с една ръка от седалката. Той подсвирва от учудване и се отправя с препъване към задната част. Тръгвам след него и клякам пред Малката, за да сваля колана й.

— Четиридесет секундни!

— Как ще те открием? — крещи Бръснача, който е застанал точно до мен.

— Вървете към огъня.

— Какъв огън?

— Трийсет секунди!

Издърпвам страничната врата. Въздухът, който нахлува вътре, събаря качулката от главата на Бръснача. Вдигам Малката и я притискам към гърдите му.

— Не позволявай да умре.

Той кимва.

— Обещай ми.

— Обещавам — кимва отново той.

— Благодаря ти, Бръснач — казвам му аз. — За всичко.

Той се навежда напред и ме целува силно по устата.

— Не го прави никога повече — предупреждавам го аз.

— Защо? Защото ти хареса или защото не ти хареса?

— И двете.

— Петнайсет секунди!

Бръснача слага Малката върху рамото си, хваща се за обезопасяващото въже и отстъпва назад, докато токовете му докосват площадката за скачане. Силуетът на момчето с момиченцето върху рамото му се очертава на фона на отвора. Под тях има хиляда и петстотин метра бездънен мрак. Отговорен съм за Земята.