Рик Янси - Безкрайното море

Приближавам се бавно от юг. От дясната ми страна слънцето се показва на хоризонта и лъчите му се плъзгат по зимния пейзаж, възпламенявайки кристалите на снега, които приличат на милиарди диаманти, паднали от небето.

Мокрите ми дрехи са замръзнали и когато се движа пропукват като съчките на разпалващ се огън. Усещанията ми се връщат. Дванадесетата система продължава съществуването ми, за да продължи и своето собствено. Тя призовава за почивка и храна, за да ми помогне с процеса на излекуване — това е причината да ми върне обратно болката.

Не. Никаква почивка, докато не ги открия.

Небето е празно. Няма вятър. От разкъсаните отломки на хеликоптера се вие сивочерен дим, подобен на дима, който се издигаше над „Кемп Хейвън“ и носеше в себе си изпепелените останки на избитите.

Къде си, Бръснач?

Слънцето се издига и блясъкът му, отразен в снега, става ослепителен. Групата ботове, отговорни за зрението ми, настройва очите ми — върху тях се спуска тъмен филтър, който не се различава от слънчеви очила, и тогава на около километър и половина разстояние на запад различавам петно върху съвършената белота. Лягам по корем и използвам движение, подобно на плуването в стил бруст, за да се заровя в нещо като малък окоп. С приближаването си тъмното петно придобива формата на човешка фигура. Тя е висока и слаба, облечена в тежък анорак, носи автомат и се движи бавно в дълбокия до глезените сняг. Минават тридесет минути. Когато човекът се приближава на стотина метра разстояние, аз се изправям. Той се строполява, все едно някой го е застрелял. Извиквам името му, но не много силно — в зимния въздух звукът се носи надалеч.

Гласът му достига до мен, пронизителен и изпълнен с тревога.

— Мамка му!

Той влачи крака няколко крачки, след това започва да тича с високо вдигнати колене, все едно е фанатичен привърженик на кардио тренировките на бягаща пътечка. Спира на една ръка разстояние от мен и топлият му дъх излиза със свистене от отворената му уста.

— Ти си жива — прошепва той и в очите му прочитам, че го смята за невъзможно .

— Къде е Малката?

Той кимва с глава назад.

— Тя е добре. Е, мисля, че кракът й може да е счупен…

Заобикалям го и тръгвам в посоката, от която дойде. Той тръгва с тежка стъпка след мен, като мърмори да вървя по-бавно.

— Бях готов да се откажа да те търся — пухти той. — Нямаше парашут! Ти какво, да не можеш вече да летиш? Какво се е случило с главата ти?

— Ударих я.

— Аха. Е, сега приличаш на някой индианец апачи. Нали се сещаш, изрисуван в цветовете на войната.

— Това е последната четвъртинка в мен. Апачи.

— Сериозно ли?

— Какво искаш да кажеш с това, че мислиш, че кракът й е счупен?

— Ами, това, което искам да кажа е, че мисля, че кракът й е счупен. С помощта на твоето рентгеново зрение може би ще успееш да й поставиш окончателна диагноза…

— Това е странно — докато вървим, изучавам небето. — Къде са преследвачите? Би трябвало да са отбелязали мястото.

— Нищо не видях. Сякаш просто са се отказали.

— Те не се отказват — поклащам глава аз. — Още колко остава, Бръснач?

— Още километър и половина. Не се тревожи, скрих я на добро и безопасно място.

— Защо я остави?

Той ми хвърля остър поглед, за момент останал без думи. Но само за момент. Бръснача не остава без думи задълго.

— За да те търся. Каза ми, че ще се срещнем край огъня. Указанията ти бяха твърде общи. Можеше да ми кажеш: „Ще се срещнем на мястото на катастрофата, където ще сваля този хеликоптер. За този огън става дума.“

Няколко минути вървим мълчаливо. Бръснача е останал без дъх. Аз не. Групите ботове ще ме поддържат, докато не стигна до нея, но имам чувството, че когато рухна, рухването ми ще е сериозно.

— И сега какво? — пита ме той.

— Ще си починем няколко дни… или колкото по-дълго може.

— А после?

— На юг.

— На юг. Това ли е планът? На юг. Този план май не е много подробен?

— Трябва да се върнем в Охайо.

Той спира, сякаш се е натъкнал на невидима стена. Продължавам още няколко крачки и след това се обръщам. Бръснача клати глава.

— Катализатор, имаш ли някаква представа къде се намираш?

Кимвам.

— На около тридесет и два километра на север от едно от Големите езера. Предполагам Ери.

— Какво си… Как ние ще… Осъзнаваш ли, че Охайо е на повече от сто и шейсет километра от тук? — разгорещено ме пита той.

— До мястото, където ние отиваме, са по-скоро триста и двайсет километра. Птичи полет.