Рик Янси: Безкрайното море

— Бедният новобранец в банята — казва той, — сестрата от интензивното, пилотът, Бръснача — дори и Клер, бедната Клер, която от самото начало беше пречка. Не е достатъчно, не е достатъчно. За да преминеш наистина, трябва да преодолееш онова, което не може да бъде преодоляно.

Той разтваря широко ръце. Покана.

— Искаше да получиш възможност, Марика. Е, ето я .

Между това, което последва, и нашата игра на шах, няма голяма разлика. Той знае как мисля. Знае силните и слабите ми страни. Знае всеки ход, преди да го направя. Обръща особено внимание на нараняванията ми — китката, ребрата и лицето ми. От повторно отворената рана на челото ми започва да тече кръв, от която се вдига пара заради ниската температура. Тя се стича в устата и очите ми и през кървавата й пелена светът изглежда пурпурен. След като падам за трети път, той казва:

— Достатъчно. Стой долу, Марика.

Изправям се. Той ме сваля на пода за четвърти път.

— Ще претовариш системата — предупреждава ме той, докато стоя на четири крака и глупаво гледам как от лицето ми на пода се стича дъжд от кървави капки. — Тя може да спре да работи. Ако това се случи, нараняванията ти могат да те убият.

Започвам да крещя. От самото дъно на душата ми извират виковете на седем милиарда избити човешки същества. Звукът отеква в подобното на пещера пространство.

След това се изправям отново за последен път. Въпреки подобренията, очите ми не могат да следят юмруците му. Подобно на квантовите частици, те не са нито тук, нито там — не е възможно да разбереш къде са, нито да ги предвидиш. Той запраща отпуснатото ми тяло от платформата, върху бетонния под долу. Имам усещането, че падам цяла вечност сред мрака, който е по-гъст от онзи, възцарявал се във вселената преди началото на времето. Претъркулвам се по корем и се надигам. Обувката му се стоварва върху врата ми и го приковава към пода.

— Какъв е отговорът, Марика?

Не е необходимо да ми обяснява. Най-накрая разбирам въпроса. Накрая схващам гатанката — той не ме пита за нашия отговор на проблема с тях. Никога не ме е питал това. Пита ме за техния отговор на проблема с нас.

Затова отвръщам:

— Нищо. Отговорът е „нищо“. Те не са тук. Никога не са били.

— Кой? Кой не е тук?

Устата ми е пълна с кръв. Преглъщам.

— Рискът…

— Да. Много добре. Рискът е ключа.

— Те не са тук. Няма същества, имплантирани в човешки тела. Няма извънземни съзнания в никой от хората. Заради риска. Рискът. Рискът е неприемлив. Това е… програма — лъжлива представа. Тя е била вкарана в умовете им, преди да се родят и е била задействана, когато са достигнали до пубертета. Лъжа — това е лъжа. Те са човешки същества. Подобрени човешки същества, но са хора… хора, като мен.

— А аз? Ако ти си човешко същество, какво съм аз?

— Не знам…

Обувката му ме притиска надолу, смазвайки врата ми върху бетона.

— Какво съм аз?

— Не знам. Контролерът. Директорът. Не знам. Онзи, който е бил избран да… Не знам, не знам.

— Аз човешко същество ли съм?

— Не знам!

И наистина е така. Бяхме стигнали до мястото, където аз не можех да отида. Мястото, от което не можех да се върна. Над мен беше обувката му. Под мен — бездната.

— Но ако си човек…

— Да. Довърши! Ако съм човек… какво?

Давя се в кръв. Не моята. Кръвта на милиардите, които бяха умрели преди мен, безкрайното море от кръв, което ме обгръща и ме носи към дъното, където няма светлина.

— Ако ти си човек, няма надежда.

Той ме повдига от пода. Отнася ме до едно от леглата и внимателно отпуска тялото ми върху него.

— Огъната си, но не и пречупена. Стоманата трябва да бъде стопена, преди от нея да може да бъде изкован меч. Ти си мечът, Марика. Аз съм ковачът, а ти мечът.

Той обхваща лицето ми в дланите си. Очите му блестят със страстта на някой религиозен фанатик. Прилича на луд уличен проповедник, само дето този луд държи съдбата на света в ръцете си.

Той прокарва палеца си по окървавената ми буза.

— Сега си почини, Марика. Тук си в безопасност. В пълна безопасност. Ще го оставя да се погрижи за теб.

Бръснача. Не мога да понеса това.

— Моля те. Недей — поклащам глава аз. — Моля те.

— И след една-две седмици ще си готова.

Той зачаква да му задам въпроса. Изглежда много доволен от себе си. Или от мен. Или от онова, което е постигнал с мен. Обаче аз не го питам.

И в следващия момент него го няма.

По-късно чувам хеликоптера, който идва да го вземе. След това се появява Бръснача, който изглежда така, сякаш някой е пъхнал ябълка под кожата на бузата му. Не казва нищо. Аз също не казвам нищо. Той измива лицето ми с топла сапунена вода. Превързва раните ми. Пристяга счупените ми ребра. Шинира счупената ми китка. Не си прави труда да ми предложи вода, макар сигурно да знае, че съм жадна. Забива игла във вената ми и ми пуска банка с физиологичен разтвор. След това ме оставя и сяда на един сгъваем стол до отворената врата, увит в тежкия анорак, с автомат в скута. Когато слънцето залязва, той запалва една керосинова лампа и я поставя на пода до себе си. Светлината плъзва нагоре и окъпва лицето му, но очите му остават скрити от мен.