Рик Янси: Безкрайното море

Нощта бавно отминава. Огънят намалява. Вятърът сменя посоката си и сърцето ми се изпълва с болезнена носталгия по летните лагери, лова на светулки и осеяното със звезди небе през август. Начинът, по който мирише пустинята и дългата, тъжна въздишка на вятъра, който се спуска надолу от планините, след като слънцето залезе зад хоризонта.

Бръснача запалва керосиновата лампа и се приближава до мен. От него се носи миризма на дим и лек мирис на трупове.

— Защо го направи? — питам го аз.

Над парцала очите му са пълни със сълзи. Не знам дали е от дима или по друга причина.

— Заповеди — отвръща той.

Изважда иглата на системата от ръката ми и намотава тръбичката върху куката на стойката.

— Не ти вярвам — казвам аз.

— Е, направо съм шокиран.

За пръв път изговаря толкова много думи, откакто Вош си тръгна. Изненадана съм, че изпитвам облекчение да чуя гласа му отново. Той оглежда раната на челото ми, като доближава лицето си много близо, заради слабата светлина.

— Малката — прошепвам аз.

— Ти как мислиш? — ядосано пита той.

— Че е жива. Тя е единственото средство, с което може да ме изнудва.

— Добре тогава. Жива е.

Той намазва раната с антибактериален крем. Човешко същество без подобрения би се нуждаело от няколко шева, но след няколко дни никой няма да може да познае, че съм била ранена.

— Вече мога да разкрия блъфа му — казвам аз. — Как би могъл да я убие сега?

— Защото въобще не му пука за едно малко дете, когато съдбата на целия свят е заложена на карта? — свива рамене Бръснача. — Просто предположение.

— След всичко, което се случи, след всичко, което чу и видя, ти продължаваш да му вярваш.

Той поглежда надолу към мен с нещо, което доста наподобява на съжаление.

— Трябва да му вярвам, Катализатор. Ако не го направя, съм свършен. Ще се превърна в един от тях — той кимва към двора, където почернелите кости още пушат.

Сяда на леглото до моето и сваля импровизираната си маска. Фенерът стои между краката му и светлината облива лицето му с изключение на дълбоките очи, където се стичат сенките.

— Твърде късно е за това — казвам му аз.

— Така е. Всички ние вече сме мъртви. Така че всъщност няма с какво да бъдем изнудвани, нали? Убий ме, Катализатор. Убий ме веднага и бягай. Бягай.

Мога да скоча от леглото, преди да е мигнал. Един единствен удар в гърдите му и увеличената ми сила ще забие счупеното му ребро в сърцето. След това мога да си изляза, да изляза в пустошта, където мога да се крия с години, дори десетилетия, докато не остарея отвъд възможностите на Дванадесетата система да ме поддържа. Бих могла да надживея всички. Един ден бих могла да се събудя като последния човек на Земята.

И тогава. И тогава.

Той сигурно замръзва, докато седи там облечен единствено с тениска. Виждам линия засъхнала кръв по бицепса му.

— Какво си направил на ръката си? — питам го аз.

Той повдига ръкава. Буквите са изрисувани грубо — големи, квадратни, разкривени, сякаш написани от малко дете, което още се учи да пише:

VQP.

— Това е латински — прошепва той. — Vincit qui patitur. Означава…

— Знам какво означава — прошепвам аз в отговор.

— Не мисля, че наистина знаеш — поклаща глава той.

Гласът му не прозвучава ядосано. Той звучи тъжно.

Алекс завърта глава към входа, от другата страна на който мъртвите вече се носят към безразличното небе. Алекс.

— Наистина ли името ти е Алекс? — питам го аз.

Той ме поглежда отново и аз виждам закачливо-ироничната усмивка. Както когато чух гласа му отново, с изненада установявам, че тя ми е липсвала.

— Не излъгах за нищо. Само за важните неща.

— Баба ти имала ли е куче на име Флъби?

— Да — тихо се засмива той.

— Това е добре.

— Защо е добре?

— Искаше ми се тази част да е истина.

— Защото обичаш чевръсти и зли кучета джобна порода?

— Защото ми харесва, че някога е имало малко, чевръсто и зло куче на име Флъби. Това е хубаво. Заслужава си да се запомни.

Преди да успея да мигна, той вече е станал от леглото и ме целува. И аз се гмурвам дълбоко в него, където нищо не е скрито. Сега той ми се разкрива — този, който се грижеше за мен и ме предаде, който ме върна към живота и ме предаде обратно на смъртта. Яростта не е отговорът, не — не е и омразата. Слой по слой, онова, което ни разделя, изчезва, докато не достигам центъра — безименното място и беззащитната крепост, в която се крие неостаряваща и необятна болка, самотната сингулярност на неговата душа, неповредена от времето и опита, немислима и безкрайна.