Рик Янси - Безкрайното море

— Къде е Малката? — гласът ми отеква в огромното пространство.

Той не отговаря.

— Имам си теория — започвам аз, — която се отнася до плъховете. Искаш ли да я чуеш?

Тишина.

— Да убиеш един плъх е лесно. Всичко, от което се нуждаеш, е парче старо сирене и капан с пружина. Но да убиеш един милион плъха, един милиард — или седем милиарда — е малко по-трудно. За това ти трябва примамка. Отрова. Не е необходимо да отровиш всички седем милиарда, а само определен процент от тях и те ще отнесат отровата до колонията.

Той не помръдва. Нямам представа дали ме слуша и дали изобщо е буден.

— Ние сме плъховете. Програмата, инсталирана в човешките зародиши — това е примамката. Каква е разликата между човешко същество, което носи в себе си извънземно съзнание, и човек, който вярва , че това е така. Има една единствена разлика. Рискът. Рискът е разликата. Не нашият риск. Техният. Защо биха рискували себе си по този начин? Отговорът е, че не са го направили . Те не са тук, Бръснач. Никога не са били. Само ние сме. Винаги сме били само ние.

Той бавно се навежда напред и демонстративно изгасява светлината.

— Но както при всички теории, и в тази има пропуски — въздъхвам аз. — Тя не дава отговор на въпроса с голямата скала. Защо да си правят труда да се занимават с всичко това, след като всичко, което е трябвало да направят, е било да хвърлят една много голяма скала?

Той казва много тихо, толкова тихо, че не бих могла да го чуя, без подобрения си слух.

— Млъкни.

— Защо го направи, Алекс?

Ако Алекс изобщо е истинското му име. Цялата му история може да е лъжа, измислена от Вош, за да ме манипулира. Най-вероятно е така.

— Аз съм войник.

— Просто си изпълнявал заповеди?

— Аз съм войник.

— Не е нужно да си задаваш въпроса защо?

— Аз. Съм. ВОЙНИК!

Затварям очи:

— Шахболът — и той ли беше идея на Вош? Съжалявам. Въпросът беше глупав.

Мълчание.

— Заради Уокър е — казвам аз и рязко отварям очи. — Това трябва да е. Това е единственото нещо, в което има смисъл. Заради Ивън е, нали, Бръснач? Той иска Ивън и аз съм единственият начин да стигне до него.

Мълчание.

Имплозията на „Кемп Хейвън“ и извадените от строя безпилотни самолети, които валяха от небето — защо се нуждаеха от тях? Този въпрос винаги ме е тормозел. Колко трудно може да е да издириш няколко изолирани групи оцелели, след като те са толкова малко, а ти разполагаш с предостатъчно човешка технология, за да ги откриеш? Оцелелите се скупчваха на групи. Събираха се заедно като пчели в кошер. Безпилотните самолети не бяха използвани, за да следят нас . Използваха ги, за да следят тях — хората, като Ивън Уокър, които бяха самотници с опасни подобрения, разпилени по всички континенти и въоръжени с познания, които можеха да провалят целия план, ако програмата в тях се повредеше — както очевидно беше станало в неговия случай.

Ивън е извън покритието на сензорите им. Вош не знае къде е той и дали е жив или мъртъв. Но ако Ивън е жив, Вош се нуждае от някой вътрешен човек, някой, на когото Ивън би се доверил.

Аз съм ковачът.

Ти си мечът.

В продължение на една седмица той е единствената ми компания — пазач, медицинска сестра и охрана. Когато съм гладна ми носи храна. Когато изпитвам болка — я облекчава. Когато съм мръсна — ме къпе. Той е постоянен. Той е верен. Той е там, когато се събудя или когато заспивам. Никога не го хващам да спи. Той е постоянен, но моят сън никога не е. Будя се по няколко пъти на нощ и той винаги ме наблюдава от мястото си до вратата. Бръснача е мълчалив, мрачен и странно нервен — същият този човек, който без усилие ме накара да му се доверя и да повярвам в него. Сякаш се страхува, че мога да опитам да избягам, макар да знае, че въпреки че мога, няма да го сторя. Защото е наясно, че собственото ми обещание ме държи в плен много повече, отколкото биха могли да го направят хиляди вериги.

Следобеда на шестия ден Бръснача завързва парцал на носа и устата си, качва се по стълбите до третото ниво и се връща, бутайки количка с едно тяло. Изнася го навън. След това се качва обратно нагоре по стъпалата, стъпвайки все така тежко, все едно продължава да носи тежестта на труп, и после още едно тяло се спуска надолу до дъното. При номер сто двадесет и три вече започвам да им обърквам бройката. Той изпразва склада от мъртъвците, натрупва ги на купчина в двора и привечер я запалва. Телата са се мумифицирали и огънят бързо се разгорява, става много горещ и ярък. Кладата може да бъде видяна от километри разстояние, ако има очи, които да я видят. Светлината й озарява входа, плъзга се по пода и превръща бетона в златисто, олюляващо се дъно на море. Бръснача безделничи край входа и наблюдава огъня. Слабата му сянка е обкръжена от ореол, като луната по време на лунно затъмнение. Той сваля якето и ризата си и навива ръкава на тениската отдолу, за да оголи рамото си. Острието на ножа му проблясва под жълтата светлина, докато той издълбава с върха нещо върху кожата си.