Рик Янси - Безкрайното море

— Птичи… Е, много лошо, че не сме птици! Какво има в Охайо?

— Мои приятели.

Продължавам да вървя, следвайки отпечатъците на стъпките му в снега.

— Катализатор, не искам да разбивам непрактичните ти фантазии, но…

— Не искаш да разбиваш еротичните ми фантазии?

— Това прозвуча подозрително много като шега.

— Знам, че те вероятно са мъртви. И знам, че аз вероятно ще умра много преди да стигна до тях, дори и да не са. Но дадох обещание, Бръснач. По онова време не мислех, че е обещание. Казах си, че не е. Казах и на него , че не е. Но има неща, които ние си казваме за истината и има неща, които истината казва за нас.

— Това, което току-що каза, няма смисъл. Знаеш това, нали? Сигурно е от удара в главата. Май често ти се случва.

— Кое, да удрям някой в главата ли?

— Е, това определено беше шега! — той се намръщва. — На кого си дала обещание?

— На един наивен, стереотипен, глупав спортист, който мисли, че е дар от Господ за света, в случаите, когато не си мисли, че светът е дар, който той е получил от Господ.

— Аха. Добре — Бръснача не казва нищо в продължение на няколко тежки и бавни крачки, след което добавя: — И откога този господин наивен, стереотипен, глупав спортист ти е гадже?

Спирам. Обръщам се. Хващам лицето му с две ръце и го целувам силно по устата. Очите му са широко отворени и изпълнени с нещо, което доста наподобява страх.

— Това пък за какво беше?

Целувам го отново. Телата ни се притискат едно към друго. Неговото лице е студено. Ръцете ми, които го обгръщат, са още по-студени. Усещам в дъха му мириса на дъвка.

Отговорен съм за Земята. Ние сме като две колони, издигащи се от вълнисто море от ослепителна белота. Безкрайни. Без граници и без ограничения.

Той ме вдигна от гроба. Върна ме от мъртвите. Рискува живота си, за да мога да живея аз. По-лесно беше да извърне поглед. По-лесно беше да ме остави да си отида. По-лесно беше да повярва на красивата лъжа, отколкото на грозната истина. След като баща ми умря, построих крепост, която беше достатъчно безопасна и здрава, за да издържи хиляда години. Могъща цитадела, която се сгромоляса след една целувка.

— Сега сме квит — прошепвам аз.

— Не съвсем — дрезгаво отвръща той. — Аз те целунах само веднъж.

Докато се приближаваме, комплексът сякаш изниква от снега, като някакъв левиатан от дълбините. Силози, конвейри, контейнери, бъркачки, хранилища и офис сгради, огромен склад, два пъти по-голям от самолетен хангар, всички оградени от ръждясала мрежа. Има зловеща символика и някаква странна логика в това, че всичко завършва в бетонен възел. Бетонът е вездесъщото човешко присъствие — нашето основно изразно средство върху празното платно на света. Където и да отидехме, Земята бавно изчезваше под него.

Бръснача дръпва настрани парче от изгнилата ограда, за да мога да се промъкна през нея. Бузите му са поруменели, носът му е яркочервен от студа, а меките му, сантиментални очи се стрелкат насам-натам. Може би и той като мен се чувства изложен на открито и твърде нищожен на фона на извисяващите се силози и масивното оборудване под яркото, безоблачно небе.

Може и така да е, макар че се съмнявам.

— Дай ми автомата си — казвам му аз.

— А? — той притиска оръжието към гърдите си и пръстът му нервно потупва спусъка.

— Аз съм по-добър стрелец.

— Катализатор, проверих всичко. Тук няма никой. Мястото е напълно…

— Безопасно — довърших аз вместо него. — Това го разбрах.

Протягам ръка.

— Хайде, тя е ей там, в склада…

Не помръдвам. Той обръща очи нагоре, отмята глава назад, вперва поглед в празното небе, след което отново поглежда към мен.

— Знаеш, че ако бяха тук, вече щяхме да сме мъртви.

— Автомата.

— Добре — той тиква оръжието към мен.

Издърпвам автомата от ръцете му и го удрям с приклада отстрани по главата. Той пада на колене, с очи, вперени в лицето ми, но в тези очи няма нищо, съвсем нищо.

— Стой долу — нареждам му аз.

Той се строполява и замира неподвижно.

Не мисля, че тя е в склада. Има някаква причина, поради която той искаше да вляза там, вътре, но не мисля, че тя има нещо общо с Малката. Съмнявам се, че Малката се намира някъде в радиус от сто и петдесет километра от това място. Обаче нямам избор. Имам известно предимство, че разполагам с автомат и неутрализирах Бръснача, но това е всичко.

Той ми се разкри, когато го целунах. Не знам как подобренията осигуряват емпатичен достъп до друго човешко същество. Може би те превръщат подобрения в някакъв вид човешки детектор на лъжата, като събират и съпоставят данни от огромен брой сензори и ги прекарват през хъба за интерпретация и анализ. Какъвто и да е принципът на работа, аз усетих празнота вътре в Бръснача, нещо неистинско — някаква скрита стая и разбрах, че нещо с него ужасно не е наред.