Рик Янси: Безкрайното море

— Свободна си — прошепва Алекс. — Бягай.

Новобранецът насочва автомата си към мен. Вош застава помежду ни с разярен, гърлен вик.

Хъбът задейства групата на мускулните ботове и аз побягвам право към прозорците, гледащи към пистата. Скачам на разстояние два метра от тях и завъртам дясното си рамо към стъклото.

В следващия миг съм в празното пространство и падам, падам, падам.

Свободна си.

Падам.

На зазоряване в гората бродеха пет сиви призрака, покрити с пепел и прах.

Меган и Сам накрая се унесоха в сън, макар че това по-скоро приличаше на припадък, отколкото на дрямка. Тя държеше Мечо притиснат към гърдите си. „Когато някой се нуждае от мен“ — ми беше казал Мечо, — „аз ще отида при него.“

Изпълнен с гняв и мъка, но най-вече с мъка, Бен мълчаливо наблюдаваше изгрева на слънцето с автомат в скута. Практичният Дъмбо ровеше в раницата за нещо за ядене. Аз също бях изпълнена с гняв и мъка, но най-вече гняв. Здравей и сбогом. Здравей и сбогом. Колко пъти още трябваше да преживея този цикъл? Онова, което се беше случило, не беше просто трудно за проумяване, то беше невъзможно за разбиране. Ивън беше открил пликчето, което Сам бе изпуснал и буквално беше взривил себе си и Грейс, превръщайки и двамата в лимоненозелена пара. Това беше планът на Ивън от самото начало — да се държи като самопожертвователен и идеалистичен, извънземно-човешки хибриден задник.

Дъмбо се приближи до мен и ме попита дали не искам да ми погледне носа. Попитах го как може да го е пропуснал досега. Той се засмя.

— Погрижи се за Бен — казах му аз.

— Няма да ми позволи — отвърна той.

— Е, твоята медицинска магия така или иначе не може да излекува истинската му рана, Дъмбо — успокоих го аз.

Той беше първият, който го чу (може би заради големите си уши), вдигна глава и погледна през рамото ми към дърветата. От замръзналата земя се носеше пропукване, скърцане и хрущене на мъртви листа. Изправих се и насочих автомата си по посока на звука. Сред дълбоките сенки помръдна една по-светла сянка. Някой оцелял от катастрофата, който ни беше последвал дотук? Следващият Ивън или Грейс — заглушител, който ни беше открил на своята територия? Не. Не можеше да е това. Никой заглушител не би се движил така тромаво из гората, като мечка в стъкларски магазин или досега щеше да е вече мъртъв.

Сянката вдигна ръце високо във въздуха и аз разбрах — разбрах, още преди да чуя името си — че той ме е намерил отново. Онзи, който беше спазил обещанието, което не можеше да даде, когото бях белязала със собствената си кръв и който ме беше белязал със сълзите си и да, наистина, той беше заглушител, моят заглушител и сега вървеше залитайки към мен под чистата светлина на късния зимен изгрев, носещ обещанието за идваща пролет.

Подадох автомата си на Дъмбо. И закрачих. Златистата светлина и тъмните дървета, обвити в лъскав лед, и начинът, по който въздухът мирише в студените утрини. Нещата, които оставяме зад гърба си и онези, които никога не ни напускат. Светът беше свършил веднъж. Ще свърши отново. Светът свършва и след това се завръща. Светът винаги се завръща.

Спрях на няколко крачки от него. Той също спря и двамата се погледнахме през пространство, по-широко от вселената и по-тясно от острието на бръснач.

— Носът ми е счупен — казах аз.

По дяволите тоя Дъмбо! Накара ме да се чувствам неловко.

— Глезенът ми е счупен — отвърна той.

— Тогава ще дойда при теб.

Когато започнах този проект, не си давах изцяло сметка за това, какво ще ми коства той. Един от недостатъците ми като писател (един от многото, Господ ми е свидетел) е това, че съм склонен да задълбавам твърде много във вътрешния живот на моите герои. Пренебрегвам мъдрия съвет да остана над терзанията им и да бъда безразличен като боговете към страданието, изпълващо техните творения. Когато пишеш дълга история за края на света, такъв, какъвто го познаваме, разпростираща се в три отделни тома, вероятно е по-добре да не го приемаш твърде насериозно. Иначе ти предстоят някои мрачни за душата нощи, както и часове на изтощение, безпокойство, неприятни промени на настроението, хипохондрия, внезапни избухвания в плач и глупави изблици на гняв. Казваш си (и на хората около теб), че да се държиш като четиригодишно дете, което плаче, защото не е получило за Коледа онова, което иска, е съвсем нормален начин на поведение, но дълбоко в себе си знаеш, че това не е така. Дълбоко в себе си знаеш, че когато часовникът спре да тиктака и времето изтече, благодарностите, които дължиш, няма да са достатъчни, ще са нужни и извинения.