Рик Янси - Безкрайното море

Но всичко, което той трябваше да направи, беше да издиша.

Той допря отвора на пликчето до устата си.

И издиша.

Седя сама в класна стая без прозорци. Син килим, бели стени, дълги, бели маси. Бели компютърни монитори с бели клавиатури. Облечена съм в белия гащеризон на новобранците. Лагерът е различен, но нещата са същите, включително и имплантът във врата ми и пътуването до „Страната на чудесата“. Все още плащам цената за това пътуване. След като изсмучат спомените ти, не се чувстваш просто празна, а цялото тяло те боли ужасно. Мускулите също имат памет. Ето защо се налага да те пристегнат с ремъци за пътуването.

Вратата се отваря и в стаята влиза командир Александър Вош. Той носи дървена кутия, която поставя на масата пред мен.

— Добре изглеждаш, Марика — казва той. — Много по-добре, отколкото очаквах.

— Името ми е Катализатор.

Той кимва. Разбира точно какво имам предвид. Неведнъж съм се чудила дали информацията, събирана от „Страната на чудесата“, не може да се използва в двете посоки. Ако можеш да „свалиш“ човешките преживявания, защо да не можеш и да ги „качиш“? Възможно е мъжът, който ми се усмихва в момента, да съдържа спомените на всяко човешко същество, което беше преминало през програмата. Той може и да не е човек — а аз имам своите съмнения по този въпрос — но може също така в него да са събрани всички човешки същества, които са преминали през вратите на „Страната на чудесата“.

— Да. Марика е мъртва — той сяда срещу мен. — А ето, че ти си тук, въздигнала се от пепелта, като птица феникс.

Той знае какво ще кажа. Мога да го видя по проблясъка в бебешко-сините му очи. Защо просто не ми каже? Защо трябва да го питам?

— Малката жива ли е?

— На кой отговор би повярвала повече? На да или на не ?

Помисли, преди да отговориш. Шахът те учи на това.

— Не.

— Защо?

— „Да“ би могло да е лъжа, за да ме манипулирате.

Той кимва одобрително:

— За да ти дам фалшива надежда.

— За да спечелиш предимство.

Той накланя глава и очите му зад тесния му нос се втренчват в мен.

— Защо някой като мен би се нуждаел от предимство пред някой като теб?

— Не знам. Вероятно има нещо, което искаш.

— Иначе…?

— Иначе щях да съм мъртва.

Той дълго мълчи. Погледът му ме пронизва чак до мозъка на костите. Той посочва дървената кутия.

— Донесох ти нещо. Отвори я.

Поглеждам кутията. След това отново поглеждам към него.

— Няма да го направя.

— Това е просто кутия.

— Каквото и да искаш да сторя, няма да го направя. Губиш си времето.

— А времето е единствената разменна монета, която ни е останала, нали? Времето… и обещанията — той почуква върху капака на кутията. — Похарчих много от ценното си време, за да намеря една от тези — той побутва кутията към мен. — Отвори я.

Отварям я. Той продължава.

— Бен не би играл с теб. Нито пък Алисън — искам да кажа Малката. Алисън също е мъртва. Не си играла шах, откакто е умрял баща ти.

Поклащам глава. Не в отговор на неговия въпрос. Поклащам глава, защото не разбирам. Главният архитект на този геноцид иска да играе шах с мен?

Треперя в тънкия като хартия гащеризон. Стаята е много студена.

Вош ме наблюдава и се усмихва. Не. Не просто ме наблюдава. Това не е като в „Страната на чудесата.“ Той не просто знае спомените ми. Той знае какво мисля. „Страната на чудесата“ е устройство. То записва, но Вош е този, който чете.

— Вече ги няма — изтърсвам аз. — Не са в хотела. И ти не знаеш къде са.

Трябва да е това. Не мога да се сетя за друга причина, поради която не ме е убил.

Тази причина обаче е глупава. В това време и с неговите ресурси колко ли трудно ще му е да ги открие? Стискам студените си ръце между коленете и се насилвам да дишам бавно и дълбоко.

Той отваря капака, изважда дъската и взема бялата царица.

— Белите? Ти предпочиташ белите.

Дългите му, сръчни пръсти нареждат фигурите. Пръсти на музикант, скулптор или художник. Той опира лакти в масата и сплита пръсти, за да опре брадичката си върху тях, както го правеше баща ми, всеки път, когато той играеше.

— Какво искаш? — питам го аз.

— Искам да изиграя партия шах — повдига вежди той.

Наблюдава ме мълчаливо. Петте секунди стават десет. Десетте се проточват до двадесет. След тридесет секунди, сякаш е минала цяла вечност. Мисля, че знам какво прави — играе игра в играта. Просто не разбирам защо.