Рик Янси - Безкрайното море

— Няма да го оставя… — Бен беше паднал на четири крака, дишаше тежко и повръщаше.

Устните му бяха червени на светлината от огъня — той кашляше кръв.

В този момент до мен застана Дъмбо.

— Сержант. Хей, сержант…?

Нещо в гласа на Дъмбо привлече вниманието на Бен. Той вдигна поглед към Дъмбо, който бавно поклати глава: „Той няма да оцелее.“

И Бен Периш удари с разтворената си длан замръзналата земя, изви гръб назад и изкрещя нещо несвързано.

Помислих си: „О, Господи, о Господи, сега не е моментът за екзистенциална криза. Ако той откачи, сме свършени. Напълно свършени.“

Коленичих до Бен. Лицето му беше изкривено от болка, страх, ярост и гняв, който се коренеше във винаги присъстващото и неизменно минало, където сестра му плачеше за него, а той въпреки това я беше изоставил в ръцете на смъртта. Беше я изоставил, но тя не го напускаше. Щеше винаги да бъде с него. Щеше да е с него до последния му дъх. Беше с него сега и кървеше само на крачка разстояние, а той не можеше да стори нищо, за да я спаси.

— Бен — повиках го аз и прокарах пръсти по тила му. Косата му проблясваше, осеяна с кристалчетата на снега. — Всичко свърши.

Една сянка се стрелна покрай нас и се затича към хотела. Скочих и побягнах след нея, тъй като сянката принадлежеше на по-малкия ми брат, който бягаше към входната врата. Улових го и го съборих на земята, а той започна да рита и да се мята и изобщо изпадна в ярост. Вече не бях сигурна дали Дъмбо няма да е следващият, който ще се побърка, а никой не можеше да се оправи с трима луди наведнъж.

Оказа се, че се тревожа напразно. Дъмбо беше изправил Бен на крака, държеше Меган за ръка и водеше двамата към пътя, което беше по-лесно, отколкото аз да се справя със Сами, когото бях приклещила с лице надолу под мишницата си, докато той размахваше ръце и крака и крещеше:

— Трябва да се върнем, Каси! Трябва да се върнем!

Минахме по рампата към магистралата, спуснахме се по надлеза и едва тогава аз оставих Сами на земята, здравата го тупнах по дупето и му казах да престане или ще направи така, че да убият всички ни.

— Какво ти става изобщо? — попитах го аз.

— Опитвах се да ти кажа! — изхълца той. — Но ти не ме слушаше. Никога не ме слушаш! Изпуснах го!

— Изпуснал си го?

— Пликчето, Каси. Докато бягахме, аз… го изпуснах!

Погледнах към Бен. Той седеше прегърбен, с наведена глава и ръце върху събраните си колене. Погледнах Дъмбо. Раменете му бяха отпуснати и очите широко отворени, докато стискаше ръката на Меган.

— Имам лошо предчувствие — прошепна той.

Светът замря. Дори снегът сякаш увисна неподвижно във въздуха.

Хотелът избухна в ослепителна топка от неоново зелено. Земята потрепери. В образувалия се вакуум нахлу въздух и събори и четирима ни на земята. След това останките се понесоха с рев към нас и аз се хвърлих върху Сами. Вълна от парченца бетон, стъкло, дърво и метал (а да, и от шибаните плъхове на Бен), не по-големи от песъчинки, се спусна надолу по хълма, превръщайки се в сива кипяща маса, която ни погълна.

Добре дошли в Дюбюк.

Не му харесваше да е около най-малките деца в лагера. Те му напомняха за по-малкото му братче. Братчето, което беше в къщи, когато излезе да търси храна, а го нямаше, когато се върна. Братчето, което така и не успя да намери. В лагера, в редките мигове, когато не се обучаваше, ядеше, спеше, миеше казармите, лъскаше обувките си, почистваше автомата си, не беше наряд в кухнята или не работеше в хангара за обработка, той отиваше да работи като доброволец в помещенията на децата или в автобусите, с които те идваха. Не му харесваше да е около малките деца, но въпреки това го правеше. Никога не изгуби надежда, че един ден ще намери по-малкия си брат. Че един ден ще влезе в хангара за обработка и ще го открие да седи в един от големите червени кръгове, нарисувани на пода, или ще го види как се люлее на старата гума, окачена на дървото на импровизираната площадка за игра до парадния плац.

Но никога не го откри.

В хотела, когато разбра, че врагът имплантира бомби в децата, той се запита дали това не се беше случило и с неговия брат. Дали не бе открит и отведен, и дали не го бяха накарали да глътне зелената капсула? След което го бяха изпратили отново отвън, за да бъде открит от някой друг. Вероятно не. Повечето деца бяха мъртви. Много малко от тях бяха спасени и доведени в лагера. Брат му вероятно не беше оцелял много време след деня на изчезването си.