Рик Янси - Безкрайното море

Сам.

Скочих на крака и се затичах по коридора. Бен махна на Кекса и каза:

— Тя е там, вътре.

Дръпнах дръжката. Беше заключено. Благодаря ти, Господи! Започнах да блъскам по вратата:

— Сам! Сам, отвори! Аз съм!

И от другата страна се разнесе гласче, тънко като цвъртенето на мишка:

— Това е номер. Искате да ме измамите!

Тогава изгубих контрол. Притиснах окървавената си буза към вратата и изживях една солидна, здрава и много успокояваща мини-криза. Свалих гарда. Бях забравила колко жестоки могат да бъдат Другите. Не беше достатъчно да пробият с куршум дупка в сърцето ти. Не, първо трябваше да го удрят, тъпчат и мачкат, докато не започне да се стича между пръстите им като лепкава каша.

— Добре, добре, добре — през сълзи промълвих аз. — Стой там, вътре, чу ли? Каквото и да става, Сам, не излизай, докато не се върна.

Кекса беше застанал отстрани на вратата от другата страна на коридора. Бен помагаше на Ивън да се изправи на крака — или поне се опитваше да го направи. Всеки път, когато отпуснеше хватката си, коленете на Ивън се подгъваха. Накрая Бен реши да го облегне на стената. Ивън се олюля, мъчейки се да си поеме въздух, кожата му беше с цвета на пепелта от лагера, в който беше умрял баща ми.

Ивън погледна към мен и едва успя да си поеме дъх, за да каже:

— Махай се от този коридор! Веднага!

Стената от гипсокартон пред Кекса се пръсна на парчета сред дъжд от прах и късчета мухлясал тапет. Той се олюля назад. Автоматът изпадна от отпуснатите му пръсти. Кекса се удари в Бен, който го сграбчи за рамото и го блъсна в стаята заедно с Дъмбо. След това Бен се протегна към мен, но аз блъснах ръката му настрани и му казах първо да измъкне Ивън. След което взех автомата на Кекса и отворих вратата на стаята, където беше Грейс. Звукът в тесния коридор беше оглушителен. Изпразних пълнителя, преди Бен да ме хване и издърпа назад.

— Не се дръж като идиот! — изкрещя той.

Пъхна в ръката ми пълен пълнител и ми каза да наблюдавам вратата, но да не се показвам .

Сцената изглеждаше така, сякаш в съседната стая се снимаше телевизионно шоу — чуваха се само гласове. Лежах по корем, опряна върху лактите си и с автомат, насочен към вратата точно срещу мен.

Хайде, ледено момиче. Имам нещо за теб. Прокарах език по окървавените си устни. Едновременно мразех и харесвах този вкус.

Хайде, противна шведке.

Бен: Дъмбо, как са нещата? Дъмбо!

Дъмбо: Не са добре, сержант.

Бен: Колко зле?

Дъмбо: Доста зле…

Бен: О, За Бога! Мога и сам да видя, че са зле, Дъмбо!

Ивън: Бен… чуй ме… трябва да ме послушаш… трябва да се махнете от тук. Веднага.

Бен: Защо? Затворили сме я…

Ивън: Не за дълго.

Бен: Съливан може да се справи с нея. Коя изобщо е тя, по дяволите?

Ивън: (промърмори нещо нерабираемо)

Бен: Разбира се, как не. Колкото повече, толкова по-весело. Предполагам, че вече действаме по план Б. Аз ще нося теб, Уокър. Дъмбо, ти ще си с Кекса. Съливан ще вземе децата.

Бен се отпусна на пода до мен и сложи ръка върху кръста ми. Кимна към вратата.

— Не можем да се измъкнем преди заплахата да е неутрализирана — прошепна той. — Хей, какво е станало с носа ти?

Свих рамене и цъкнах с език.

— Как? — гласът ми прозвуча носово, сякаш бях настинала лошо.

— Много просто. Някой ще поеме вратата, единият ще се държи високо, другият ниско, единият ще мине наляво, а другият надясно. Най-лошата част ще бъдат първите две секунди и половина.

— Коя е най-добрата част?

— Последните две секунди и половина. Готова ли си?

— Каси, почакай — Ивън стоеше на колене зад нас, като поклонник пред олтар. — Бен не знае с какво си има работа… но ти знаеш. Кажи му. Кажи му на какво е способ…

— Млъкни, любовнико — изръмжа Бен и ме дръпна за ризата. — Да действаме.

— Тя дори не е вече там… гарантирам ви го — продължи Ивън, повишавайки глас.

— Какво? Да не би да е скочила от втория етаж? — засмя се Бен. — Това е чудесно. Ще й спукам счупения задник от бой, като сляза долу.

— Тя вероятно е скочила… но не си е счупила нищо. Грейс е като мен — Ивън говореше и на двама ни, но гледаше мен. — Като мен, Каси.

— Но ти си човек… искам да кажа, тялото ти е човешко — отвърна Бен. — А никое човешко тяло не би могло…

— Нейното тяло може. Моето вече не. Моето се… повреди.

— Разбираш ли нещо от това? — попита ме Бен. — Защото на мен ми звучи по-скоро като поредните глупости на господин Извънземен.