Рик Янси - Безкрайното море

— Какво предлагаш да направим, Ивън? — попитах аз.

Въпреки острия вкус на кръв в устата ми, яростта започваше да ме напуска, заменена от много неприятното и вече толкова познато усещане, че потъвам все по-дълбоко под повърхността.

— Махнете се оттук! Веднага! Тя не иска вас.

— Жертвено агне — отбеляза Бен с неприятна усмивка. — Това ми харесва.

— Тя просто ще ни остави да си тръгнем? — казах аз и поклатих глава. Усещането, че се давя, ставаше все по-осезателно. Възможно ли беше Бен да е прав? Какво си бях мислила, когато доверих своя живот и този на брат си на Ивън Уокър? Нещо тук се разминаваше. Нещо не беше наред. — Просто така?

— Не знам — отвърна Ивън, което беше точка в негова полза. Можеше да каже: „Разбира се, тя е добър човек, след като веднъж вече свикнеш с нейните леко садистични наклонности“ . — Но знам какво ще се случи, ако останете.

— На мен това ми е достатъчно — заяви Бен и отстъпи назад към стаята. — Промяна на плановете, момчета. Аз ще се заема с Кекса. Дъмбо, ти ще носиш Меган. Съливан — брат си. Събирайте си нещата, отиваме на парти!

— Каси — Ивън се доближи до мен, обърна лицето ми към своето и прокара палец по окървавената ми буза, — това е единственият начин.

— Няма да те оставя, Ивън. И няма да позволя да ме напуснеш. Не отново.

— А Сам? Ти даде обещание и на него. Не можеш да спазиш и двете. Грейс е мой проблем. Тя… тя ми принадлежи. Не по начина, по който Сам принадлежи на теб — нямам предвид това…

— Наистина ли? Изненадана съм, Ивън. Обикновено се изразяваш толкова ясно за всичко.

Седнах, поех си дълбоко дъх и зашлевих красивото му лице. Можех да го застрелям, но реших да му позволя да се отърве по лесния начин.

И тогава го чухме — сякаш шамарът беше сигналът, който чакаха — чухме звука на бързо приближаващ се ударен хеликоптер.

В следващия миг ни удари лъчът на прожектора — ярка блестяща светлина изпълни коридора, нахлу в стаята и хвърли остри сенки по стените и пода. Бен дотича и ме дръпна да се изправя на крака. Сграбчих ръката на Ивън и на свой ред го дръпнах. Той се освободи и поклати глава.

— Просто ми оставете оръжие.

— Нямаш проблем, приятел — отвърна Бен и му подаде пистолета си. — Съливан, вземи брат си.

— Какво става с вас, хора? — попитах ги аз. Не можех да повярвам. — Не можем да бягаме сега.

— А какъв е твоят план? — изкрещя Бен.

Налагаше му се да крещи. Ревът на хеликоптера вече заглушаваше всичко — по ъгъла на светлината и заради звука беше ясно, че вече е точно над хотела.

Ивън се хвана за потрошената рамка на вратата и се изправи на крака или по-точно на един крак — другият не можеше изобщо да издържа тежестта на тялото му.

— Само ми кажи едно нещо — изкрещях аз в ухото му, — и бъди честен поне веднъж в десетохилядогодишния си живот. Никога не си имал намерението да взривиш бомбата и да се измъкнеш с нас. Знаел си, че Грейс идва и си планирал да взривиш и двама ви…

В този момент Сами изхвърча от стаята си, стиснал ръката на Меган. В някакъв момент малкото момиченце се беше сдобило с Мечо. Вероятно Самс й го беше дал — той винаги даваше това мече на онзи, който се нуждаеше от него.

— Каси! — той се затича към мен и ме удари здравата с главата си в корема. Вдигнах го на хълбока си и го залюлях. Господи, колко тежък беше станал! След което сграбчих ръката на Меган.

През счупения прозорец нахлу леден вятър и чух Дъмбо да крещи:

— Приземяват се на покрива!

Успях да го чуя, защото на практика се беше покатерил върху гърба ми, докато се опитваше да излезе в коридора. Бен беше точно отзад, с Кекса, облегнат на него. Ръката на едрото момче висеше безжизнено от рамото му.

— Съливан! — извика Бен. — Тръгвай!

Ивън сключи пръсти около лакътя ми.

— Почакай — той погледна към тавана.

Устните му мърдаха беззвучно или може би от тях излизаше звук, но аз просто не можех да го чуя.

— Да чакам? — изкрещях аз. Общото усещане за паника беше станало съвсем конкретно. — Какво да чакам ?

— Грейс — очите му продължаваха да са насочени към тавана.

Един див крясък надделя над рева на роторите. Силата и височината му непрекъснато се увеличаваха, докато накрая не се превърна в пронизителен, нечовешки вой. Цялата сграда потрепери. Таванът се пропука. Ужасните хотелски репродукции, в евтините им рамки, изпопадаха от стените. Прожекторът премигна и угасна. Миг по-късно се разнесе експлозия и през стаята премина нагорещена ударна вълна.