Рик Янси - Безкрайното море

— Те нямат нищо общо с това — отвърна Ивън. — Пусни ги, Грейс.

— Ивън, дори не съм сигурна какво имаш предвид с „това“ — тя заряза поста си до вратата и плавно се понесе — няма по-подходяща дума за начина, по който се движеше към леглото му. — И никой няма да ходи никъде, докато не разбера.

Тя се надвеси над него, обхвана лицето му с ръце и го целуна дълго и продължително по устните. Той се съпротивляваше — видях това — но тя го прикова на мястото му с извънземната си сила, която притежаваше в изобилие.

— Каза ли й, Ивън? — прошепна тя до бузата му, но така, че да е сигурна, че и аз я чувам. — Тя знае ли как ще свърши всичко това?

— Така — казах аз и се хвърлих към нея, както обикновено, насочила твърдата част на главата си към мекото й слепоочие. Ударът я изхвърли странично към вратите на шкафа. Аз се проснах в скута на Ивън. „Истински съвършен“ помислих си аз малко не на място.

Изправих се на крака, а Ивън ме хвана за кръста и ме дръпна обратно надолу.

— Не, Каси.

Но той беше слаб, а аз силна и лесно се освободих, за да скоча от леглото върху гърба й. Това беше голяма грешка — тя ме сграбчи за ръката и ме захвърли през стаята. Ударих се в стената до прозореца и се друснах право на задника си. По гърба ми пропълзя гореща вълна от болка. Откъм коридора се чу отварянето на врата и аз изкрещях:

— Махай се оттук, Сам! Доведи Зомби! Доведи…

Тя беше изчезнала, преди да извикам второто „доведи“ . Последният път, когато видях някой да се движи толкова бързо, беше в Лагера, когато фалшивите войници от „Райт-Патерсън“ ме бяха забелязали да се крия в гората. Движеше се с бързината на анимационен герой, което можеше и да е смешно, ако не беше причината, поради която го бе направила.

О, не, няма да стане, кучко. Не и малкото ми братче.

Затичах се покрай Дъмбо и Ивън, който беше отметнал завивките и се мъчеше да вдигне зле нараненото си тяло от леглото. Излязох в коридора, който беше празен. Това не беше добре, не беше никак добре. Прелетях двете крачки до стаята на Сам и в мига, когато пръстите ми докоснаха дръжката, сякаш в тила ме удари парен чук и носът ми се удари в дървото. Нещо изхрущя и това не беше вратата. Отстъпих назад, по лицето ми се стичаше кръв. Усетих вкуса й в устата си и по някакъв начин това ми помогна да се задържа изправена — дотогава не знаех, че яростта има вкус и че той е вкусът на собствената ти кръв.

Около врата ми се сключиха студени пръсти и аз видях как краката ми се отделиха от пода, сред дъжд от капки кръв. В следващия миг полетях по дължината на коридора, стоварих се тежко върху рамото си и след като се претърколих, спрях на една крачка от прозореца на отсрещния край.

— Остани там — разнесе се гласът на Грейс.

Тя стоеше до вратата на Сами — подвижна сянка в края на слабо осветен тунел, която се мержелееше от другата страна на сълзите, които се стичаха по бузите ми и се смесваха с кръвта.

— Остави. Брат. Ми. На мира.

— Това очарователно момченце? Той е твой брат? Съжалявам, Касиопея, не знаех — тя поклати глава с подигравателна тъга, така както се подиграваха с всяко хубаво нещо в човека. — Той вече е мъртъв.

В този момент едновременно се случиха три неща. Четири, ако се брои и сърцето ми, което замря.

Затичах се — не надалеч от нея, а към нея. Щях да одера лицето й на модел. Щях да изтръгна псевдочовешкото й сърце между идеално оформените й човешки цици. Щях да я изкормя с ноктите си.

Това бе първото нещо.

Второто беше, че вратата на стълбището се отвори и Кекса влезе в коридора с походка, която никак не наподобяваше на тази на Йори, блъсна ме настрани с едната си ръка, а с другата насочи автомата си към Грейс. От тази позиция нямаше да му е лесно да я улучи, но по думите на Бен, Кекса беше най-точният стрелец във взвода след Катализатора.

Третото нещо беше Ивън Уокър, по шорти и без риза, който изпълзя от стаята зад Грейс. Независимо колко добър стрелец беше Кекса, ако не уцелеше… или ако Грейс се хвърлеше настрани в последната секунда…

Така че аз се хвърлих на пода и хванах с ръце глезените на Кекса.

Той залитна напред, автоматът му стреля и в следващия миг чух вратата на стълбището да се отворя отново и Бен да крещи:

— Не мърдай! — точно както някога го правеха във филмите, но никой не го послуша — нито аз, нито Кекса, нито пък Ивън, а още по-малко Грейс, която беше изчезнала. В един миг тя беше там, в следващия вече я нямаше. Бен прескочи мен и Кекса и закуцука към стаята срещу тази на Сам.