Рик Янси - Безкрайното море

— Ще закачим бомбата към бутилката…

— Ще изпуснем от нея въглероден диоксид…

— Ще го изпускаме бавно…

— В някое затворено пространство…

— Асансьорът! — едновременно възкликнахме и двамата.

— Еха — промълви Бен. — Направо блестящо. Но малко не съм наясно как това ще реши проблема ни.

— Те ще си помислят, че сме мъртви, Зомби — обади се Сам.

Петгодишният ми брат беше разбрал за какво става дума, но му липсваше опитът на Бен в надлъгването с Вош и неговата компания.

— Тогава те ще проверят, няма да открият тела и ще разберат истината — каза Бен.

— Но това ще ни спечели време — изтъкна Ивън. — Предполагам, че докато осъзнаят истината, ще бъде твърде късно.

— Защото сме прекалено умни за тях? — попита Бен.

— Защото ще сме на последното място, на което биха се сетили да ни търсят — мрачно се усмихна Ивън.

Нямаше време за повече спорове — трябваше да задействаме операция „Ранно напускане“ преди Петата вълна да беше задействала ликвидирането ни. Бен и Кекса излязоха, за да донесат бутилката с въглероден диоксид от ресторанта. Дъмбо патрулираше в коридора. Казах на Сам, че трябва да наблюдава Меган, тъй като й беше приятел от училищния автобус. Той си поиска пистолета обратно. Напомних му, че последния път пистолетът не му беше помогнал особено — беше изпразнил пълнителя, без да остави и една драскотина по мишената. Опитах се да му дам Мечо. Той вдигна очи към тавана. Мечо беше останал в миналото преди шест месеца.

След това двамата с Ивън останахме сами. Бяхме само тримата — той, аз и малката зелена бомба.

— Изплюй камъчето — наредих му аз.

— Какво да изплюя? — очите му бяха също толкова големи и невинни, като тези на Мечо.

— Цялата истина, Уокър. Криеш нещо.

— Защо мислиш…?

— Защото това е в твой стил. Такъв е начинът ти на действие. Като някой айсберг, три четвърти от който са под повърхността, но аз няма да ти позволя да превърнеш този хотел в „Титаник“.

Той въздъхна, избягвайки гневния ми поглед.

— Имаш ли лист и химикал?

— Какво? Да не би да е дошло време за някоя нежна любовна поема?

Това също беше в негов стил — всеки път, когато се доближавах твърде много до нещо, той ме отклоняваше от целта, като ми казваше колко много ме обича или как съм го спасила, или някакво подобно възторжено и уж задълбочено наблюдение върху естеството на моето великолепие. Въпреки това грабнах бележника и химикалката от бюрото и му ги подадох, защото, в края на краищата, кой ли би имал нещо против да чуе някоя нежна любовна поема?

Вместо това, той начерта карта.

— Едноетажна, бяла — или поне някога е била бяла — дървена къща. Не си спомням адреса, но е точно на магистрала 68. След някаква бензиностанция, с една от онези метални табели, дето са окачени отпред — „Хаволайн Ойл“ или нещо подобно.

Той откъсна листа и ми го подаде.

— И защо това е последното място, където биха ни потърсили? — отново се поддавах на техниката му за отклоняване на вниманието, макар че в „Хаволайн Ойл“ нямаше нищо поетично. — И защо ми чертаеш карта, след като ти ще дойдеш с нас?

— В случай, че се случи нещо.

— На теб ли? А ако нещо се случи и на двама ни?

— Права си. Ще направя още пет копия.

Той започна да чертае следващата. Наблюдавах го две секунди, после грабнах бележника от ръката му и го хвърлих по главата му.

— Ти, кучи сине — знам какво правиш!

— Чертаех карта, Каси.

— Задействането на детонатор с бутилка за сода е нещо в стил „мисията невъзможна“ , нали? И докато всички ние тичаме като луди към онази табела „Хаволайн“, с теб начело със счупения ти глезен и температура от четирийсет и два градуса…

— Ако имах четирийсет и два градуса температура, щях да съм мъртъв — отбеляза той.

— Не, нямаш, и знаеш ли защо? Защото мъртъвците нямат температура!

— Господи, колко ми липсваше — кимна замислено той.

— Ето! Ето пак! Точно както във вашата ферма, както в Лагера и в лагера на смъртта на Вош. Всеки път, когато те притисна в ъгъла…

— Ти ме притисна в ъгъла, в мига, в който те…

— Спри!

Той спря. Седнах на леглото до него. Може би правех всичко по грешния начин. Баба ми винаги казваше, че с мед можеш да хванеш повече мухи. Проблемът беше, че не ме биваше особено в женските хитрини. Хванах го за ръката. Погледнах дълбоко в очите му. За момент се поколебах дали да не разкопчая ризата си, но реших, че може да разкрие малката ми хитрост. Не че „хитростите“ ми бяха чак толкова малки.