Рик Янси - Безкрайното море

— Е, отговорът е очевиден — каза Бен. — Трябва да имат начин да разберат, че ти си тук. Нали така? Иначе не биха рискували да ликвидират собствените си играчи.

— Ако са знаели, че съм тук, нямаше да има нужда да ни изпробват. Само подозират , че съм тук.

Тогава ми просветна. И това не ми донесе никакво успокоение.

— Катализатора.

Бен рязко извърна глава към мен. Имах чувството, че и най-слабият полъх на вятъра можеше да го събори от мястото, където стоеше.

— Заловили са я — казах аз. — Или Малката. Или и двете — обърнах се към Ивън, защото не можех да понеса изражението на лицето на Бен.

— Това е най-смисленото предположение — съгласи се Ивън.

— Глупости! Катализатора никога не би ни предала! — излая Бен срещу него.

— Не доброволно — отвърна Ивън.

— „Страната на чудесата“ — промълвих аз. — Свалили са спомените й…

В този момент Бен слезе от перваза, загуби равновесие, олюля се напред и се удари в ръба на леглото на Сами. Той трепереше и то не от студа.

— О, не. Не, не, не. Не са заловили Катализатора. Тя е в безопасност и Малката е в безопасност и ние няма да говорим за това…

— Не — прекъсна го Ивън. — Ние вече го правим.

Станах от стола си и отидох при Бен. Беше един от онези моменти, в които знаеш, че трябва да направиш нещо, но нямаш представа какво.

— Бен, той е прав. Причината сега да сме живи, е същата, поради която са изпратили и Меган.

— Какво ти става? — попита Бен. — Ти вярваш на всичко, което той ти казва, сякаш той е Мойсей, който се е спуснал от върха на онази планина. Ако по някаква причина мислят, че той е тук, то те знаят, че е предател и пак биха ни попилели чак до Дюбюк.

Всички погледнаха очаквателно към Дъмбо.

— Те не искат да ме убиват — каза Ивън накрая.

Лицето му изглеждаше тъжно и нещастно.

— Да бе, забравих — рече Бен. — Искат да убият мен.

Той се отдръпна от мен и се върна обратно при прозореца с тътреща се походка. Облегна ръце на перваза и се загледа в нощното небе.

— Ако останем тук, сме свършени. Ако се втурнем да бягаме, пак сме свършени. Ние сме като някакви петгодишни деца, които играят партия шах с Боби Фишер 14 14 Боби Фишер (1943–2008) е американски световен шампион по шах. — Б.р. — той се обърна назад към Ивън. — Може някой патрул да те е забелязал и да те е последвал дотук — Бен посочи пликчето. — Това не означава, че са хванали Катализатора или Малката. Означава просто, че времето ни изтича. Не можем да се скрием, не можем да избягаме, така че всичко се върти около все същия стар въпрос — не дали ще умрем, а как . Как ще умрем? Дъмбо, ти как искаш да умреш?

Дъмбо застина. Той изправи рамене и вирна брадичка.

— Изправен, сър.

Бен погледна Кекса.

— Кекс, ти искаш ли да умреш изправен?

Кекса също беше застанал мирно. Той кимна енергично.

Бен нямаше нужда да пита Сам. Малкото ми братче просто се изправи и преднамерено бавно отдаде чест на своя командир.

За Бога. Тези мъже .

Захвърлих Мечо на бюрото.

— Това съм го чувала и преди — казах на групата мачовци. — Бягството означава смърт. Оставането също значи смърт. Така че преди да сме хванали автоматите, нека обмислим и третата възможност — ние да го взривим.

Предложението ми беше последвано от мъртва тишина. Ивън пръв го проумя и бавно кимна, макар очевидно тази идея да не му харесваше. Имаше много неизвестни. Имаше стотици начини, по които това можеше да се обърка, и само един правилен да успее. Бен пристъпи направо към същността на проблема.

— Как? Кой ще се заеме с това да издиша върху това нещо и после да бъде превърнат на пара?

— Аз ще го направя, сержант — каза Дъмбо.

Ушите му бяха станали аленочервени, сякаш беше смутен от собствения си кураж. Той се усмихна стеснително.

— Винаги съм искал да видя Дюбюк — накрая беше схванал шегата.

— Човешкият дъх не е единственият източник на въглероден диоксид — изтъкнах аз на финалиста за национална стипендия.

— Кòла! — направо изкрещя Дъмбо.

— Пожелавам ти късмет в откриването на някоя — отвърна Бен.

Истина беше. Заедно с всички алкохолни напитки, газираните безалкохолни бяха сред първите жертви на нашествието.

— В бутилка или кутийка, да — съгласи се Ивън. — Каси, не ми ли каза, че до нас има крайпътен ресторант?

— Бутилките с въглероден диоксид за машините за безалкохолни напитки… — започнах аз.

— … Вероятно са все още там — довърши той.