Рик Янси - Безкрайното море

Подадох на Ивън гъбата, която направо вонеше на бор. Той я притисна към носа и устата на Меган. Тялото й подскочи, клепачите й потрепериха и се отвориха и очите й се обърнаха нагоре. Ръцете й, които бяха сгънати прилежно в скута й, трепнаха, после замряха неподвижно. Ивън остави парцала върху гърдите й.

— Ако се събуди, докато бъркам вътре… — казах с фенерчето в уста, звучейки като много лош вентролог: „око с сбуди, токото ъркам ътре…“ .

Ивън кимна.

— Има стотици неприятни начини, по които нещата могат да се объркат, Каси.

Той наклони главата й назад и насила отвори устата й. Погледнах надолу към блестящия, червен тунел с ширината на бръснач, който сякаш беше километър дълбок. В лявата си ръка държах пинцетите, в дясната — ножиците. Имах чувството, че и двете ми ръце бяха с големината на футболни игрища.

— Можеш ли да я отвориш малко по-широко? — попитах го аз.

— Ако го направя, ще й разместя челюстта.

Е, в по-широка перспектива, по-добре една разместена челюст, отколкото някой да събира останките ни с тези пинцети.

Както и да е.

— Тази ли? — докоснах леко сливицата с единия край на пинцетите.

— Не мога да видя.

— Когато каза дясната сливица, имаше предвид нейното дясно, а не моето, нали?

— Нейното дясно. Твоето ляво.

— Добре — поех си дъх аз. — Просто исках да съм сигурна.

Не виждах какво правя. Бях мушнала пинцетите в гърлото й, но не и ножиците и не знаех как ще успея да пъхна и двете в малката уста на това момиченце.

— Закачи жичката за края на пинцетите — предложи Ивън. — След това много бавно я повдигни, така че да можеш да виждаш какво правиш. Не дърпай. Ако жицата се откачи от детонатора…

— За Бога, Уокър, не е нужно да ме предупреждаваш на всеки две минути какво ще се случи, ако шибаната жица се откачи от шибаната капсула! — усетих, че краят на пинцетите се закачи за нещо. — Добре, мисля, че я хванах.

— Много е тънка. Черна. Лъскава. Би трябвало да отразява светлината на фенерчето ти…

— Моля те, млъкни! — или по-точно „ Оля е, лъкни!“ .

Цялото ми тяло трепереше, но като по чудо ръцете не помръдваха, сякаш бяха от камък. Вкарах дясната си ръка в устата й, като избутах вътрешността на бузата навън и нагласих върховете на ножиците там, където трябва. Това ли беше? Наистина ли го правех както трябва? Жичката — ако това, което блестеше на светлината, бе тя — беше тънка колкото човешки косъм.

— Бавно, Каси.

— Млъкни.

— Ако тя я глътне…

— Ще те убия, Ивън. Съвсем сериозно.

Вече бях хванала жицата между върховете на пинцетите. Когато я подръпнах, успях да видя миниатюрната кукичка, забита във възпалената плът. Бавно, бавно, бавно. Увери се, че режеш правилния край на жичката. Онзи откъм кукичката.

— Твърде близо си — предупреди ме той. — Спри да говориш и недей да дишаш директно в устата й…

Точно така. Вместо това ще забия юмрук директно в твоята уста.

„Стотици неприятни начини нещата да се объркат“ — беше казал той. Но има неприятни начини, много неприятни начини и много, ама наистина много неприятни начини. Когато очите на Меган рязко се отвориха и тялото й подскочи под моето — това беше един от онези наистина много неприятни начини.

— Тя е будна! — без да е нужно, изкрещях аз.

— Не пускай жицата! — по необходимост изкрещя той в отговор.

Зъбите й стиснаха ръката ми. Тя замята главата си от едната на другата страна. Пръстите ми бях заклещени в устата й. Опитах се да задържа пинцетите неподвижни, но беше нужно само едно по-силно дръпване и капсулата щеше да се откъсне…

— Ивън, направи нещо!

Той започна да търси гъбата, напоена с ароматизатора.

— Не, дръж главата й неподвижна, глупако! — изкрещях аз. — Не пускай…

— Пусни жицата — задъхано отвърна той.

— Какво? Току-що ми каза да не пускам…

Той стисна здраво носа й. Да я пускам ли? Да не я ли пускам? Ако я пуснех, жицата можеше да се усуче около пинцетите и да се откъсне. Ако не я пуснех, при цялото това въртене и извиване, можеше да я дръпна. Очите на Меган се обърнаха нагоре. В тях имаше болка, ужас и объркване — коктейлът, който Другите никога не пропускаха да ни осигурят. Тя отвори широко уста и ножиците ми се заклещиха в гърлото й.

— В момента те мразя — прошепнах му аз. — Мразя те повече от всеки друг, когото някога съм мразила на този свят.

Реших, че е добре той да знае това, преди да затворя ножиците. В случай, че в следващия миг се превърнехме на пара.