Рик Янси - Безкрайното море

— Не е в техния стил — отвърнах аз.

— Стил?

— Досега не ти ли е минавало през ума колко лично е всичко — от самото начало? В убиването ни има нещо, което ги възбужда.

Бен ме погледна с нездраво любопитство:

— Аха. Е, сега виждам защо искаш да излизаш на срещи с един от тях — не трябваше да го казва. Веднага осъзна грешката си и бързо отстъпи. — Кого заблуждаваме, Каси? Всъщност няма какво толкова да решаваме, освен кой ще го направи. Може би трябва да хвърляме ези-тура.

— Може би трябва да е Дъмбо. Не ми ли каза, че в лагера са го обучавали на полева хирургия?

— Хирургия? — намръщи се той. — Майтапиш се, нали?

— Е, как иначе ще…?

Тогава разбрах. Не можех да го приема, но го разбирах. Грешах за Бен. Онова течение го беше завлякло много надълбоко. Беше потънал хиляди метри надолу.

Той го прочете в погледа ми и отпусна брадичка върху гърдите си. Лицето му се изчерви. Беше не толкова смутен, колкото разгневен — толкова разгневен, че нямаше думи, които да опишат яростта му.

— Не, Бен. Не можем да направим това.

Той вдигна глава. Очите му блестяха. Ръцете му трепереха.

— Аз мога.

— Не, не можеш.

Бен Периш се давеше. Беше потънал толкова надълбоко, че не бях сигурна, че ще мога да го достигна, не бях сигурна, че ще имам силата да го издърпам обратно на повърхността.

— Не съм го искал — каза той. — Не съм искал нищо от това да се случи!

— Нито пък тя, Бен.

Той се наведе по-близо до нея и аз видях, че в очите му гореше друг вид треска.

— Не се тревожа за нея. Преди час тя не съществуваше. Ясно ли е? Тя беше нищо, буквално нищо. Имам теб, малкия ти брат, Кекса и Дъмбо. Тя е тяхна. Тя принадлежи на тях . Не аз я отвлякох. Не аз я подмамих да се качи на автобуса, убеждавайки я, че е в пълна безопасност и не аз пъхнах бомба в гърлото й. Вината за това не е моя. Отговорността за това не е моя. Моята работа е да опазя моя и вашите задници живи възможно най-дълго, и ако това означава, че някой друг, който не представлява нищо за мен, умре, то така да бъде.

Не се справях добре. Той беше потънал прекалено дълбоко, напрежението беше твърде много и аз не можех да дишам.

— Точно така — горчиво продължи той. — Плачи, Каси. Плачи за нея. Плачи за всички деца. Те не могат да те видят и чуят и не могат да почувстват колко зле се чувстваш наистина, но плачи за тях. Ако изплачеш по една сълза за всяко от тях, ще напълниш целия шибан океан. Плачи! Знаеш, че съм прав. Знаеш, че нямам избор. И знаеш, че Катализатора беше права. Всичко се свежда до риска. Винаги е опирало до това. И ако едно малко момиче трябва да умре, за да живеят шест души, то тогава това е цената. Това е цената.

Той ме блъсна настрани и закуцука по коридора към разбитата врата, а аз не можех да помръдна, нито да проговоря. Не му размахах пръст, нито се опитах да намеря някакъв аргумент, с който да го спра. Бях останала без думи и сякаш каквото и да направех, щеше да е напразно.

Спри го, Ивън. Моля те, спри го, защото аз не мога.

Спомних си онази обезопасена стая под земята, детските лица, вдигнати към мен и моята тиха молитва, безнадеждното ми обещание: „Качете се на раменете ми, качете се на раменете ми, качете се на раменете ми.“

Нямаше да я застреля. Заради риска. Щеше да я задуши. Щеше да постави възглавница върху лицето й и да натиска отгоре, докато накрая всичко не свърши. Нямаше да остави тялото й там — това беше риск. Щеше да го изнесе отвън, но нямаше да го зарови или изгори — отново риск. Щеше да го отнесе навътре в гората и да го изхвърли върху замръзналата земя, като толкова много други боклуци, и да го остави на мишеловите, гарваните и насекомите. Заради риска.

Свлякох се надолу по стената, опрях колене в гърдите си, наведох глава и я покрих с ръце. Запуших ушите си. Затворих очи. И видях пръста на Вош, който натиска бутона, ръцете на Бен, които държат възглавницата и собствения ми пръст върху спусъка. Сам, Меган, войникът с разпятието. И гласът на Катализатора, който се разнася от потъналия в тишина мрак: „Понякога се оказваш на погрешното място в погрешното време и никой не е виновен за онова, което се случва.“

И когато Бен излезеше отвън — опустошен и с празен поглед, аз трябваше да стана, да отида при него и да го утеша. Да хвана ръката, която беше убила дете, и да скърбя заедно с него за изборите, които ни се беше наложило да правим и които всъщност не бяха никакви избори.

Бен излезе. Седна и се облегна на стената през десет врати от мен. След минута станах и отидох при него. Той не вдигна поглед. Ръцете му лежаха отпуснати върху коленете му. Главата му беше наведена надолу. Седнах до него.