Рик Янси - Безкрайното море

— Меган?

— Коя по дяволите е Меган? — обади се Бен.

Това, общо взето, беше въпросът, който си задавахме всички.

Сам се затича, преди някой да е успял да го хване. Спря по средата на разстоянието до нея. Малкото момиченце не помръдваше. Дори почти не мигаше. Очите й сякаш блестяха на намаляващата светлина. Бяха ярки и наподобяваха очи на птица, сякаш беше някаква съсухрена сова.

Сам се обърна към нас и извика:

— Меган! — сякаш ни казваше нещо съвсем очевидно. — Това е Меган, Зомби. Тя беше в автобуса заедно с мен! — той се обърна отново към нея. — Здравей, Меган — каза го небрежно, сякаш се бяха срещнали на детската площадка да си поиграят.

— Кекс — тихо каза Бен, — провери стълбището. Дъмбо, ти поеми прозорците. След това двамата претърсете първия етаж. Няма начин тя да е сама.

Момичето заговори и гласът й се разнесе тънък и дрезгав, напомняйки ми за нокти, които дращят по черна дъска.

— Боли ме гърлото.

Големите й очи се обърнаха нагоре към тавана. Коленете й се подгънаха. Сам се затича към нея, но закъсня. Тя се строполи тежко на земята и удари челото си в тънкия килим, секунда преди Сам да успее да стигне до нея. Двамата с Бен се завтекохме към нея и той се наведе да я вдигне. Избутах го настрани.

— Не трябва да вдигаш нищо — смъмрих го аз.

— Тя не тежи нищо — запротестира той.

Вдигнах момиченцето. Той беше прав. Меган тежеше малко повече от чувалче с брашно — беше кожа, кости, коса и зъби, и това беше горе-долу всичко. Отнесох я в стаята на Ивън, сложих я в празното легло и натрупах върху треперещото й, малко тяло шест ката одеяла. Казах на Сам да ми донесе автомата от коридора.

— Съливан — обади се Бен от вратата. — Това нещо не се връзва.

Кимнах. Вероятността да има късмет да попадне по случайност в този хотел беше нищожна, а тази да оцелее в това време с летните си дрехи — още по-малка. Двамата с Бен мислехме едно и също — двадесет минути след като чухме хеликоптера, на вратата ни се появи малката госпожица Меган.

Тя не беше дошла тук сама. Беше докарана.

— Те знаят, че сме тук — казах аз.

— Но вместо да ни бомбардират, ни изпращат нея. Защо?

Сам се върна с автомата ми.

— Това е Меган — повтори той. — Срещнахме се в автобуса на път за „Кемп Хейвън“, Каси.

— Светът е малък, а? — избутах го далеч от леглото, към Бен. — Някакви идеи?

Той потри брадичката си. Аз разтрих врата си. В главите и на двама ни се въртяха твърде много мисли. Гледах го, докато търкаше брадичката си, а той ме гледаше, докато разтривах врата си. Тогава той каза:

— В нея има проследяващо устройство. Имплантирали са й топче.

Разбира се. Вероятно това е причината Бен да е начело. Той е човекът с идеите. Разтрих тънкия като молив врат на Меган, опипвайки за издайническата издутина. Нищо. Погледнах Бен и поклатих глава.

— Те знаят, че ще търсим там — нетърпеливо каза той. — Претърси всеки сантиметър от нея, Съливан. Сам, ти идваш с мен.

— Защо не мога да остана? — изхленчи Сам. В края на краищата той току-що беше видял своята отдавна загубена приятелка.

— Искаш да видиш голо момиче? — Бен направи физиономия. — Противна работа.

Бен избута Сам навън през вратата и излезе заднешком от стаята. Разтрих клепачите си. По дяволите! Проклети да са! Дръпнах завивките надолу, разкривайки изтощеното й тяло под отслабващата светлина на зимната вечер. То беше покрито със струпеи и синини, отворени рани и слоеве мръсотия и кир. Ужасната жестокост на безразличието и бруталното безразличие на жестокостта я бяха превърнали в кожа и кости. Тя беше една от нас и беше като всички нас. Беше творение на Другите, техният шедьовър, миналото и бъдещето на човечеството, онова, което те бяха сторили и което бяха обещали да сторят. Разплаках се. Плачех за Меган, плачех за себе си, плачех за брат си и плачех за всички онези, които бяха или твърде глупави или нямаха късмет и вече бяха мъртви.

Трябва да го преглътнеш, Съливан. Сега сме тук, а утре няма да ни има и това беше така и преди те да дойдат. Истината винаги е била такава. Не Другите са измислили смъртта — те просто я усъвършенстваха. Дадоха й лице, с което да ни погледне в очите, защото знаеха, че това е единственият начин да ни смачкат. Краят нямаше да дойде на някой определен континент или океан, планина или равнина, джунгла или пустиня. Той щеше да дойде там, където всичко беше започнало и където винаги е бил от самото начало — на бойното поле на последното биещо човешко сърце.