Рик Янси - Безкрайното море

— Доста си умен, знаеш ли това, Дъмбо? — усмихнах се аз.

— Тоя прякор ми е заради ушите 11 11 Става дума за слончето Дъмбо — един от ранните анимационни герои на „Дисни“. Дъмбо има огромни уши, с които може да лети. — Б.р. — изчерви се той.

След това излезе. Изпитах неприятното усещане, че някой ме наблюдава. Защото някой наистина ме наблюдаваше — Кекса ме гледаше втренчено от поста си край прозореца.

— А ти? — обърнах се към него аз. — Каква е твоята история? Защо не говориш?

Той се извърна настрани и дъхът му замъгли прозореца.

— Каси! Каси, събуди се!

Скочих на мига. Бях се свила до Ивън. Главата ми беше притисната в неговата, а ръката ми лежеше в дланта му. Как, по дяволите, се беше случило това?

Сам стоеше до леглото и дърпаше ръката ми.

— Ставай, Съливан!

— Не ме наричай така, Самс — промърморих аз.

През прозореца се процеждаше светлина — беше късен следобед. Бях проспала деня.

— Какво…?

Сам допря един пръст до устните си и посочи към тавана с другата ръка. Слушай.

Чух го — шумът от роторите на хеликоптер нямаше как да бъде сбъркан — беше слаб, но се усилваше. Скочих от леглото, сграбчих автомата и последвах Сам в коридора, където Кекса и Дъмбо се бяха скупчили около Бен, докато бившият куортърбек клечеше на пода и им даваше инструкции.

— Може да е само патрул — шепнеше той — и дори да не търси нас. Когато лагерът се взриви, навън имаше два взвода. Може би е спасителна мисия.

— Ще открият сигналите ни — паникьосано отвърна Дъмбо. — Свършени сме, сержант.

— А може би не — с надежда каза Бен, който беше възвърнал част от обаянието си. — Чувате ли го? Вече заглъхва…

Не беше само във въображението му — звукът наистина отслабваше. Човек трябваше да задържи дъха си, за да го чуе. Останахме в коридора още десет минути, докато звукът изчезна напълно. После изчакахме още десет, но той не се завърна. Бен изду бузи и въздъхна.

— Мисля, че ни се размина…

— За колко дълго? — поиска да знае Дъмбо. — Не трябва да оставаме тук тази нощ, сержант. Предлагам да тръгваме веднага към пещерите.

— И така да се разминем с Катализатора, докато се връща? — поклати глава Бен. — Или да рискуваме онзи хеликоптер да се върне и да ни завари на открито? Не, Дъмбо. Ще се придържаме към плана.

Той се изправи на крака. Погледът му се спря на лицето ми.

— Какво става с Баз Светлинна година 12 12 Космически рейнджър — анимационен герой на „Дисни“ от „Играта на играчките“. — Б.р. ? Никаква промяна ли няма?

— Името му е Ивън и не, няма промяна.

Бен се усмихна. Не знам, може би непосредствената заплаха по някакъв начин го караше да се чувства по-жив, по същата причина, поради която зомбитата са месоядни, само с един вид храна в менюто си. Никой никога не е чувал за оживели мъртъвци, които са вегетарианци. Какво би било предизвикателството да нападнат някоя чиния с аспержи?

— Зомби нарече гаджето ти „космически рейнджър“ — изкикоти се Самс.

— Той не е космически рейнджър… И защо всички казвате, че ми е гадже?

— Не ти ли е гадже? — усмивката на Бен се разшири. — Но той те целуна…

— По устата ли? — попита Дъмбо.

— О, да. Два пъти. Поне аз това видях.

— С език?

— Пфуу — Сами нацупено сви уста, все едно беше захапал кисел лимон.

— Имам оръжие — заявих аз, като само наполовина се шегувах.

— Не видях език — отвърна Бен.

— Искало ти се е? — изплезих му се аз.

Дъмбо се засмя.

Дори и Кекса се усмихна.

Тогава се появи момичето — пристъпи в коридора от стълбището и после всичко стана много бързо и доста странно.

Дрипавата й розова тениска с надпис „Здравей коте“ беше изцапана с кал (или може би кръв). Носеше къси панталонки, които някога вероятно са били жълтокафяви на цвят, но сега бяха избледнели до мръснобяло. Белите й джапанки бяха мърляви, но по тях се бяха запазили няколко особено упорити мъниста. Имаше тясно дяволито лице, доминирано от огромни очи, и сплъстена черна коса. Беше малка, горе-долу на възрастта на Сами, макар че беше толкова слаба, че лицето й изглеждаше като лице на дребна старица.

Никой не каза нищо. Бяхме шокирани. Когато я видях в другия край на коридора с тракащи зъби и кокалести колена на ледения студ, сякаш се върнах в Лагера и видях отново момента, в който се появиха жълтите училищни автобуси, които не трябваше да същестуват, след като вече нямаше училища. Това беше нещо невъзможно.

Тогава Сами прошепна: