Рик Янси - Безкрайното море

Зад мен Бен изръмжа.

— Защо не го застреля в главата? Защо в коляното?

— Защото така би се случило в един идеален свят — промърморих аз.

Седнах до Ивън. Виждах очите му да потрепват зад клепачите. Той беше мъртъв. Аз се бях сбогувала с него. Сега беше жив и аз може би нямаше да успея да му кажа „здравей“. Ние сме само на шест километра от „Кемп Хейвън“, Ивън. Защо ти отне толкова дълго време?

— Не можем да останем тук — заяви Бен. — Идеята да изпратим Катализатора на разузнаване беше лоша. Знаех, че не трябва да се разделяме. Утре сутринта си тръгваме оттук.

— И как ще го направим? — попитах аз. — Ти си ранен. Ивън е…

— Той не е важен — прекъсна ме Бен. — Е, предполагам, че за теб е…

— Той е причината сега да си жив, а ти се държиш като кучка, Периш.

— Не се държа така.

— Напротив, правиш го. Все едно си участничка в конкурс за красота.

Сами се засмя. Не мисля, че бях чувала брат ми да се смее, откакто майка ни умря. Това ме стресна — все едно да видиш езеро насред пустинята.

— Каси те нарече „кучка“. — Сам информира Бен, в случай, че го беше пропуснал.

Бен не му обърна внимание.

— Чакахме го тук, а сега сме като в капан заради него. Прави каквото искаш, Съливан. На сутринта се махам от тук.

— Аз също! — обади се Самс.

Бен се изправи, облегна се на леглото за момент, за да си поеме въздух, след това закуцука към вратата. Сам тръгна след него и аз не се опитах да спра нито единия от двамата. Какъв беше смисълът? Бен открехна вратата и тихо предупреди Дъмбо да не стреля, защото той излиза, за да му помогне. След това двамата с Ивън останахме сами.

Седнах на леглото, от което Бен току-що беше станал. Беше все още топло от тялото му. Сграбчих мечето на Сами и го сложих в скута си.

— Чуваш ли ме? — попитах Ивън, не мечето. — Предполагам, че сега сме квит, а? Ти ме застреля в коляното и аз те застрелях в коляното. Видя голия ми задник и аз видях твоя. Моли се за мен и аз…

Стаята заплува пред очите ми. Взех Мечо и ударих Ивън по гърдите с него.

— И какво е това глупаво яке, което носиш? „Умниците“? Точно така, право в целта — ударих го отново. — Умник! — и отново. — Умник! — и отново. — И сега ще се погрижиш за мен, така ли? Така ли?

Устните му помръднаха и от тях бавно, като въздух, излизащ от спукана гума, се отрони една дума:

— Еднодневка.

Очите му се отвориха. Когато си припомних как описвах топлият им цвят на разтопен шоколад, нещо в мен изстена. Защо той караше коленете ми да омекват така? Аз не бях такава. Защо му позволих да ме целува, прегръща и въобще да ме следва като малко изоставено и изгубено извънземно кученце? Кой беше този човек? От каква изкривена версия на реалността се беше транспортирал в моята изкривена версия на реалността? Нищо от това не пасваше и в него нямаше смисъл. Може би неговото влюбване в мен беше все едно да се влюби в хлебарка, но на какво да оприлича моята реакция към него? Как се нарича това?

— Ако не умираше и така нататък, щях да ти кажа да вървиш по дяволите.

— Не умирам, Каси.

Потрепващи клепачи. Потно лице. Немощен глас.

— Добре, тогава върви по дяволите. Ти ме изостави, Ивън. В мрака, просто така, и след това взриви земята под краката ми. Можеше да убиеш всички ни. Изостави ме точно когато…

— Върнах се.

Той протегна ръка.

— Не ме докосвай.

Не ми прилагай от тия твои вулкански номера за сливане на умовете.

— Изпълних обещанието си — прошепна той.

Виж ти какво саркастично завръщане получих. В началото точно обещанието беше онова, което ме доведе при него. Отново ме порази това, колко странно беше наистина, че сега той се бе оказал в положението, в която аз бях преди. Неговото обещание срещу моето. Моят куршум срещу неговия. Чак до това, че се беше наложило да се събличаме един друг, защото нямахме избор. Да се придържаме към благоприличието във времето на Другите беше все едно да принесеш в жертва коза, за да завали дъжд.

— За малко да те застрелят в главата, глупако — срязах го аз. — Не ти ли хрумна просто да изкрещиш по стълбите „Хей, това съм аз! Не стреляйте!“.

— Беше твърде рисковано — поклати глава той.

— О, да. Много по-рисковано, отколкото да рискуваш да ти отнесат главата. Къде е Малката? Къде е Кекса?

Той отново поклати глава. Кой?

— Малкото момиче, което тръгна по магистралата и едрото момче, което тръгна след нея. Трябва да си ги видял.

Сега вече той кимна.

— На север.

— Е, аз знам в коя посока са тръгнали…