Рик Янси - Безкрайното море

Три силни, резки ритника. Три ритника, които го накараха да изпита болка, каквато никога преди не беше изпитвал. Но ключалката се счупи с оглушителен звук и вратата се удари в стената от другата страна. Той нахлу в стаята, а там беше братът на Каси, който пълзеше рачешката към прозореца. Ивън някак успя да се задържи изправен и тръгна към детето с протегнати напред ръце. Аз съм тук, помниш ли ме? Спасих те преди, ще те спася и сега…

И тогава зад него, последната, единствената звезда, онази, която беше пренесъл през безкрайното бяло море — нещото, за което беше открил, че си заслужава да умре — откри огън.

И когато се удари в костта, куршумът ги свърза един с друг, като със сребърна верижка.

Момчето спря да говори в лятото на чумата.

Баща му беше изчезнал. Запасът им от свещи свършваше и една сутрин той излезе, за да намери още. Не се върна никога повече.

Майка му беше болна. Болеше я главата. Болеше я цялото тяло. Казваше му, че дори зъбите я болят. През нощта беше най-зле. Температурата й се покачваше. Стомахът й не задържаше никаква храна. На следващата сутрин се чувстваше по-добре. Казваше, че може и да се оправи. Отказа да отиде в болницата. Бяха чували истории, ужасяващи истории — за болниците, клиниките за приходящи и спешните отделения. Едно по едно семействата напускаха квартала. Положението с грабежите ставаше все по-лошо, а нощем по улиците бродеха банди. Мъжът, който живееше две врати по-надолу, беше убит, застрелян в главата, затова, че беше отказал да даде от водата за пиене на своето семейство. Понякога в квартала идваше някой непознат, който разказваше истории за земетресения и стени от вода, високи тридесет метра, които били залели земята на изток чак до Лас Вегас. Мъртвите били хиляди. Милиони.

Когато майка му стана твърде слаба, за да става от леглото, се наложи той да се грижи за бебето. Наричаха го бебе, но всъщност беше почти на три. Майка му му каза да не доближава момчето до нея, защото ще се разболее. Бебето не изискваше кой знае какви грижи. Спеше много. Играеше си съвсем малко. Беше дребно хлапе и още не разбираше. Понякога питаше къде е баща им или какво става с майка им. Повечето време питаше за храна.

Храната им беше на привършване. Но майка му не му позволяваше да излезе навън. Било твърде опасно. Щял да се изгуби. Да го отвлекат. Или да го застрелят. Той спореше с нея. Беше на осем и едър за възрастта си. В училище бе обект на подигравки и жестоки обиди, откакто беше станал на шест. Беше силен. Можеше да се оправи сам. Но тя не му позволяваше да излезе. Казваше му, че и без това не задържа никаква храна, а той можел да поотслабне малко. Не искаше да го обиди, просто се опитваше да се пошегува. Обаче той не смяташе това за забавно.

Накрая им остана само една консерва кондензирана супа и опаковка стари соленки. Той подгря супата в камината, над огъня, който поддържаше с парчета строшени мебели и старите ловни списания на баща си. Бебето изяде всичките соленки, но каза, че не иска супа. Искаше макарони със сирене. Нямаме макарони и сирене. Имаме супа и соленки и това е всичко. Бебето се разрева и започна да се тръшка на пода пред камината, пищейки за макарони със сирене.

Той отнесе една паница със супа на майка си. Треската й беше лоша. Предишната нощ беше започнала да повръща от ония черни съсиреци, които бяха части от стомаха й, смесени с кръв, макар че тогава той още не знаеше какво представляват. Тя го наблюдаваше как влиза в стаята с мъртви, безизразни очи — втренченият поглед на Червената смърт.

Какво си мислиш, че правиш? Не мога да ям това? Махни го оттук.

Той изнесе супата и я изяде прав над мивката в кухнята, докато по-малкият му брат продължаваше да се търкаля на пода и да пищи, а майка му потъваше все по-дълбоко в безразличието, докато вирусът се разпространяваше в мозъка й. В последните си часове майка му щеше да изчезне. Нейната личност, спомените й, онова, което беше — те щяха да се предадат преди тялото й. Той изяде хладката супа и след това облиза паницата. На сутринта щеше да се наложи да излезе. Нямаше повече храна. Щеше да каже на по-малкия си брат да стои вътре каквото и да се случи и нямаше да се прибира, преди да е открил нещо за ядене.

На следващата сутрин се измъкна навън. Погледна в изоставените бакалници и супермаркетите. Потърси в разграбените ресторанти и заведения за бързо хранене. Откри кофи за смет, които смърдяха на развалени продукти и претъпкани пликове за боклук, където преди него бяха ровили много други ръце. До късния следобед беше открил само едно парче храна, което ставаше за ядене — малко кексче с размера на дланта му, което все още беше в найлоновата си опаковка. Намери го под празен рафт в една бензиностанция. Ставаше късно, слънцето залязваше. Реши да се прибере у дома и да се върне на следващата сутрин. Може би имаше още скрити или изгубени кексчета и други видове храна и той трябваше да търси по-усилено.