Рик Янси - Безкрайното море

Еднодневка.

Тъмнокосото момиче изчезна сред дърветата край магистралата. Неизвестно защо беше напуснала сградата и не беше ясно накъде отиваше. Може би групата се разделяше — това щеше малко да увеличи шансовете им за оцеляване — или може би тя щеше да разузнае за по-добро скривалище, където да изкарат зимата. Каквато и да беше причината, той имаше чувството, че ги беше открил точно навреме.

Тъмнокосото момиче беше само, което означаваше, че вътре са останали поне четирима — онези, които беше видял зад прозорците. Той не знаеше дали някой от тях беше оцелял след експлозията. Дори не беше сигурен дали това, което беше зърнал през прозорците, бе сянката на Каси.

Не че имаше някакво значение. Той беше дал обещание. Трябваше да влезе вътре.

Не можеше да се приближи открито. Ситуацията беше допълнително усложнена от твърде многото неизвестни. Ами ако това не беше Каси, а взвод войници от Петата Вълна, които се бяха оказали отрязани, когато базата се беше взривила — като взводът, който беше оставил на грижите на Грейс? Щеше да е мъртъв, преди да е изминал и пет метра. Дори и да беше Каси, заедно с група оцелели, рискът пак беше почти толкова голям — можеха да го очистят, преди да са осъзнали кой е.

Освен това, ако влезеше вътре сега, това щеше да създаде допълнителни рискове. Той не знаеше колко души има вътре. Не знаеше дали ще може да се справи с две или още по-малко, с четири, опиянени от адреналина, тежко въоръжени хлапета, които с радост щяха да натиснат спусъка и бяха готови да стрелят по всичко, което мърда. Системата, която подобряваше тялото му, не работеше. Беше казал на Каси, че е напълно човек. Сега това беше наистина така.

Все още претегляше възможностите си, когато на паркинга се появи една дребна фигурка — дете, облечено в гащеризон на Петата вълна. Не беше Сам — Сам беше облечен в белия гащеризон на онези, които бяха наскоро обработени, но все още нямаха нужната възраст. Но и това дете беше малко. Предположи, че е на шест или седем години. Тръгна по същия път като тъмнокосото момиче, дори спря до същия джип, за да погледне обратно към хотела. Този път Ивън не видя сянка на прозореца — който и да е стоял там, вече го нямаше.

Станаха двама. Дали не напускаха хотела един по един? От тактическа гледна точка в това имаше известен смисъл. Дали тогава не беше по-добре просто да изчака Каси да се появи, вместо да рискува живота си като влезе вътре?

А звездите над главата му отново се завъртяха, отбелязвайки времето, което намаляваше.

Канеше се да се изправи, но после отново се приведе надолу. Още някой излезе от хотела — много по-едър от предишното дете. Беше едро хлапе с голяма глава, което носеше автомат. Вече станаха трима, но нито един от тях не беше Каси, Сам или онзи приятел на Каси от гимназията — как му беше името? Кен? С всеки следващ излязъл, шансовете Каси да не е в тази група, се увеличаваха. Дали изобщо трябваше да опитва да влезе?

Инстинктите му казваха да го направи . Нямаше отговори, оръжия и не му бяха останали почти никакви сили. Всичко, с което разполагаше, беше инстинктът.

Той се изправи.

В продължение на повече от пет години беше разчитал на дарбите си, които го правеха по-добър от човешките същества в почти всичко. Слух. Зрение. Рефлекси. Подвижност. Сила. Тези дарби го бяха разглезили. Беше забравил какво е да си нормален.

Сега щеше да му се наложи набързо да си го припомни.

Вмъкна се на партера през един счупен прозорец. Накуцвайки отиде до вратата и притисна ухо към нея, но всичко, което успя да чуе, беше оглушителното туптене на собственото си сърце. Полека отвори вратата, плъзна се в коридора, ослуша се, изчаквайки напразно очите му да се приспособят към тъмнината. Тръгна по коридора и влезе във фоайето. Единственият звук беше собственият му дъх, който замръзваше в студения въздух. Изглежда, че на приземния етаж нямаше никой. Той знаеше, че някой стои до прозореца на горния етаж — беше го зърнал за миг, докато се движеше в сградата.

Стълбището. Два реда стълби. Докато стигне до втората площадка, главата му се беше замаяла от болка и бе останал без дъх от усилието. Усети вкуса на кръв. Нямаше светлина. Беше обкръжен от пълен мрак.

Ако от другата страна на тази врата имаше дори и само един човек, това означаваше, че ще разполага със секунди. Ако беше повече от един, времето нямаше да има значение — Ивън щеше да е мъртъв. Всеки негов инстинкт му казваше да изчака.