Рик Янси - Безкрайното море

Над главата му имаше звезди. Право пред него пътят блестеше под светлината им. Леденият въздух го стягаше в прегръдката си. В него се носеше мирисът на мехлема, който Грейс беше сложила върху изгарянията му. Сърцето ти бие много бързо.

„Тя няма да те убие“ — каза си той. — „Това не е целта й. Ако целта й беше да те убие, тя нямаше да пропусне с този изстрел.“

Можеше да има само един отговор — Грейс възнамеряваше да го проследи. За нея той беше загадка и начинът да реши тази загадка беше да тръгне след него. Беше се измъкнал от капана, само за да пропадне по-дълбоко в него. Ако сега спазеше обещанието си, това нямаше да означава, че му е верен, а че е предател.

Не можеше да й избяга, не и с наранения си глезен. Не можеше да се помъчи да я убеди — вече не можеше да намери правилните доводи, с които да убеди самия себе си. Можеше да я изчака да се покаже. Да остане тук, да не прави нищо… и да рискува Каси да бъде открита от войниците на Петата вълна или да напусне хотела, преди патовата ситуация, в която беше изпаднал с Грейс, да бъде решена. Можеше да потърси сблъсък, но вече се беше провалил веднъж и вероятността да го направи пак беше голяма. Беше твърде слаб и наранен. Имаше нужда от време да се излекува, а такова време нямаше.

Облегна се на капака на колата и вдигна поглед към обсипаното със звезди, незатъмнявано от човешки светлини и изчистено от всякакви замърсители, небе. Същите тези звезди бяха блестели над света и преди човешкият род да се появи в него. Те не се бяха променили в продължение на милиарди години и какво ли изобщо беше времето за тях?

— Еднодневка — прошепна Ивън. — Еднодневка.

Той метна автомата на рамо и се запровира през купчината ламарини обратно към раницата с припаси, която след това преметна през другото си рамо. Мушна импровизираната патерица под мишницата си. Придвижването му щеше да е бавно, болезнено бавно, но той щеше да принуди Грейс да избира между това да го пусне или да го преследва, напускайки отредената й територия, в момент, в който дезертьорството можеше да се окаже сериозна спънка за добре обмисления план. Щеше да завие на север от хотела — на север, към най-близката база. На север, накъдето беше избягал врагът, за да се окопае отново и да изчака пролетта, за да започне последната, довършваща атака.

Надеждата беше там, където винаги е била — в ръцете на децата-войници с промити мозъци от Петата вълна.

По-късно в онази вечер, когато се срещнаха, Ивън и Грейс вървяха по главната алея. Те се провираха през тълпата под светлините, които прогонваха мрака. Минаха покрай сергиите за мятане на пръстени, целене на балони със стрелички и хвърляне по кошове. От монтираните върху осветителните стълбове високоговорители гърмеше музика. На фона й, като подводно течение се носеше глъчката на хиляди разговори. Движението на тълпата също наподобяваше река, която се забързваше и въртеше на някои места, а на други се движеше мудно. Ивън и Грейс бяха високи и гъвкави, изглеждаха поразително добре и привличаха вниманието на минувачите, което ги караше да се чувстват неудобно. Той никога не беше харесвал тълпите и предпочиташе усамотението на горите и полята на семейната си ферма — увлечение, което щеше да му послужи добре, когато настъпеше времето на пречистването.

Времето. Над тях звездите се въртяха подобно на точките светлина върху виенското колело, което се извисяваше над панаира, макар че движението им беше твърде бавно, за да го забележи човешкото око. Те бяха стрелките на вселенския часовник, който отмерваше оставащото време от началото насам, а лицата на минувачите, както самите звезди, отбелязваха това време и бяха негови пленници. Ивън и Грейс не бяха такива. Те бяха победили онова, което не можеше да бъде победено и бяха отрекли онова, което не можеше да бъде отречено. Последната звезда щеше да умре и самата Вселена също, но те щяха да продължават и да продължават.

— За какво мислиш? — беше го попитала тя.

— „Духът, който съм му дал, не ще владее вечно в човека, в блуждаенето си той е плът“. 5 5 Битие, 6:3. — Б.р.

— Какво? — тя се усмихваше.

— Това е от Библията.

Тя премести тигъра в другата си ръка, така че да може да хване неговата.

— Не бъди толкова ужасен. Нощта е прекрасна и ние повече няма да се видим, докато всичко не свърши. Проблемът ти е, че не знаеш как да живееш за мига.

Тя го издърпа встрани от голямата тълпа към сенките между две палатки, където го целуна, като притисна тялото си плътно към неговото и нещо вътре в него се разтвори. Тя влезе в него и ужасната самота, която той изпитваше, откакто се беше пробудил, утихна.