Рик Янси - Безкрайното море

Грейс се отдръпна. Страните й бяха поруменели и очите й горяха с блед пламък.

— Понякога мисля за него. За първото убийство. Как ли ще се почувствам.

— И аз мисля за това — кимна той. — Но най-вече мисля за последното убийство.

Той заряза магистралата и тръгна напряко през откритото поле. Пресичаше усамотени междуселски пътища, спираше да напълни манерката си с вода от някой леден поток и се ориентираше като древните по полярната звезда. Нараняванията му го принуждаваха да почива често и всеки път виждаше в далечината Грейс. Тя не си правеше труда да се крие. Искаше той да знае, че е там — точно извън обсега на автомата му. На зазоряване беше стигнал до магистрала 68 — основната пътна артерия, която свързваше Хюбър Хайтс и Урбана. Събра дърва в една малка горичка край пътя. Ръцете му трепереха. Имаше усещането, че го тресе. Тревожеше се, че изгарянията са се инфектирали. Тялото му беше подобрено, но и подобреното тяло можеше да стигне точка, от която няма връщане назад. Глезенът му се беше подул двойно в сравнение с нормалния си размер, кожата беше гореща на пипане и раната пулсираше заедно с всеки удар на сърцето му. Той реши да остане тук един или може би два дни и да поддържа огъня.

Огънят щеше да е като фар, който да ги привлече да влязат в капана. Ако изобщо бяха някъде тук. Ако можеха да бъдат привлечени.

Пътят пред него. Гората зад гърба му. Той щеше да остане на открито.

Грейс щеше да остане в гората. Тя щеше да го чака. Извън определената й територия — вече напълно решена да отиде докрай. Нямаше връщане назад.

Той се топлеше край огъня. Грейс не накладе огън. Той беше светлината и топлината. Тя — мракът и студът. Той свали якето, пуловера и ризата. Изгарянията вече бяха хванали коричка и започнали ужасно да го сърбят. За да се разсее, той издяла нова патерица от един клон, който беше намерил в гората.

Чудеше се дали Грейс ще рискува да заспи. Тя знаеше, че силите му се възвръщат с всеки изминал час и с всеки час забавяне шансовете й за успех намаляват.

Видя я следобяд на втория ден, докато събираше дърва за огъня — сянка сред другите сенки. Беше сред дърветата, на разстояние петдесет метра, държеше мощна снайперистка пушка, с окървавена превръзка, увита около ръката й и още една около врата й. Гласът й прокънтя в ледения въздух и отекна сякаш чак до безкрайността.

— Защо не ме довърши, Ивън?

В началото той не отговори. Продължи да събира подпалки за своя огнен фар. След това отвърна:

— Мислех, че съм го направил.

— Не. Не е възможно да си помислил това.

— Може би ми е писнало да убивам.

— Какво пък означава това?

— Не би могла да разбереш — поклати глава той.

— Коя е Касиопея?

Той се изправи в цял ръст. Заради сивата облачна покривка, светлината сред дърветата беше слаба. Въпреки това, той успя да види циничната усмивка на устните й и бледия син пламък в очите й.

— Тази, която не отстъпи, когато всеки друг на нейно място би навел глава –отвърна Ивън. — Онази, за която не можех да спра да мисля, преди дори да я познавам. Тя е последната, Грейс. Последното човешко същество на Земята.

Тя дълго време не каза нищо. Той продължаваше да стои прав. Тя също.

— Ти си влюбен в човешко същество? — гласът й беше изпълнен с удивление. След това добави очевидното: — Това не е възможно.

— Някога мислехме едно и също за безсмъртието.

— Това е все едно някой от тях да се влюби в морски охлюв — тя вече се усмихваше. — Ти си луд. Побъркал си се.

— Да.

Той й обърна гръб, приканвайки я да стреля. В края на краищата, наистина беше луд, а лудостта има своя собствена броня.

— Това не е възможно! — изкрещя тя след него. — Защо не ми кажеш какво става наистина?

Той спря. Съчките изтрополиха глухо върху замръзналата земя. Патерицата изпадна изпод мишницата му. Той завъртя глава, но не се обърна.

— Прикрий се, Грейс — тихо каза той.

Пръстът й върху спусъка трепна. Нормалните човешки очи биха го пропуснали, но не и Ивън.

— Или… какво? — попита тя. — Пак ли ще ме нападнеш?

— Не аз ще те нападна, Грейс — поклати глава той. — Те ще го направят.

Тя наклони глава към него, като птицата на дървото, когато се събуди в лагера й.

— Те са тук — добави Ивън.

Първият куршум я уцели в горната част на бедрото. Тя се олюля назад, но остана изправена. Вторият куршум я удари в лявото рамо и пушката се изплъзна от ръката й. Третият изстрел, който най-вероятно идваше от втори стрелец, експлодира в дървото точно до него и пропусна главата му с милиметри.