Рик Янси - Безкрайното море

Грейс се хвърли на земята.

Ивън побягна.

„Побягна“ е силно преувеличено. По-скоро започна трескаво да подскача, като люлееше широко ранения си крак, за да прехвърли по-голямата част от теглото си върху здравия. Всеки път, когато петата му се удареше в земята, в полезрението му избухваха фойерверки от ярка светлина. Мина покрай димящия лагерен огън — фарът, който гореше от два дни, знакът „Тук сме!“ , който беше окачил в гората. В движение грабна автомата си от земята — нямаше намерение да отбранява тази позиция. Грейс щеше да привлече огъня им — патрул от поне двама новобранци, а може би повече. Надяваше се да са повече. Ако бяха повече, щяха да държат Грейс заета известно време.

Колко далеч беше? На петнадесет километра? На тридесет? Нямаше да може да поддържа това темпо, но ако продължаваше да се движи, до утре сутринта трябваше да се озове някъде близо до хотела.

Чуваше стрелбата зад гърба си. Спорадични изстрели, а не непрекъснат огън, което означаваше, че Грейс действа методично. Войниците вероятно носеха окуляри и това донякъде изравняваше шансовете им. Не напълно, но поне малко.

Той изостави всякакви опити да се крие и тръгна по магистралата, движейки се с големи крачки по средата на пътя — самотна фигура под безкрайното оловно небе. Над главата му се носеха и кръжаха хиляди гарвани, насочили се на север. Той продължи да се движи и сумтеше от болка, защото всяка крачка беше мъчение, а всяка несигурна стъпка — напомняне. Температурата му се покачваше, дробовете му горяха, усещаше как сърцето му тежко блъска в гърдите му. Триенето на дрехите му беше отворило деликатните корички на раните му, които започнаха да кървят. Кръвта залепваше ризата за гърба му и се процеждаше надолу към дънките. Знаеше, че се пресилва. Системата, която беше инсталирана да поддържа живота му отвъд възможностите на човешкото тяло, можеше да спре да функционира.

Когато слънцето се спусна под небесния купол, той се строполи на земята. Спъна се като на забавен каданс и падна, като първо удари земята с рамото си и се претърколи до края на пътя, където остана да лежи по гръб с широко разтворени ръце. Не чувстваше тялото си от кръста надолу и трепереше неконтролируемо, изгаряйки от треска в студения въздух. Върху Земята се спусна мрак и Ивън Уокър пропадна на дъното му. В следващия миг той се озова в скрита стая, в която танцуваше светлина и източникът на тази светлина беше тя. Той нямаше обяснение за случващото се и за това как лицето й осветяваше това място, в което нямаше светлина. Ти си луд. Побъркал си се. И той си го беше помислил. Бореше се да я запази жива, докато всяка нощ излизаше, за да убива останалите. Защо някой трябваше да остане жив, след като самият свят щеше да загине? Тя осветяваше мрака, нейният живот беше лампата, която беше последната звезда в една умираща вселена.

„Аз съм човечеството“ — беше написала тя. Това беше егоцентрично, упорито, сантиментално, детинско и безполезно. Аз съм човечеството. Цинично, наивно, мило, жестоко, меко като пух и твърдо като волфрамова стомана.

Трябваше да стане. Ако не успееше, светлината щеше да изчезне. Светът щеше да бъде погълнат от смазващия мрак. Но цялата тежест на атмосферата притискаше Ивън надолу с мачкащата костите сила на своите пет квадрилиона тона и не му позволяваше да се изправи.

Системата беше спряла да функционира. Изстискана докрай, извънземната технология, инсталирана в тялото му, когато беше на тринадесет, се беше изключила. Сега вече нямаше нищо, което да го поддържа и пази. Изтощено и обгорено, човешкото му тяло не беше различно от телата на някогашните му жертви. Крехко. Деликатно. Уязвимо. Самотно.

Той не беше един от тях. Беше точно като тях.

Напълно различен. Изцяло човек.

Претърколи се на една страна. По гърба му премина спазматична болка. В устата му нахлу кръв. Той я изплю.

Обърна се по корем. След това застана на колене. На ръце. Лактите му трепереха, китките му заплашваха да поддадат под собствената му тежест. Егоцентрично, упорито, сантиментално, детинско и безполезно. Аз съм човечеството. Цинично, наивно, мило, жестоко, меко като пух и твърдо като волфрамова стомана.

Аз съм човечеството.

Той започна да пълзи.

Аз съм човечеството.

Падна.

Аз съм човечеството.

Изправи се.

Сякаш след цял един живот време, от скривалището си под надлеза на магистралата, Ивън наблюдаваше как тъмнокосото момиче се затича през паркинга, пресече отклонението за междущатския път и с бърза крачка измина няколкостотин метра в северна посока по магистрала 68, преди да спре до един джип и да се обърне, за да погледне назад към сградата. Той проследи погледа й до прозореца на втория етаж, където една сянка се появи за миг и изчезна.