Рик Янси - Безкрайното море

Тя се мяташе под тежестта му. Той се извърна рязко с дясното си коляно и го опря в главата й. По-стегнато. По-стегнато. Усети мириса на кръв. Неговата. Нейната.

Стаята се завъртя около него.

Докато потъваше все по-надълбоко в собствената си и в нейната кръв, Ивън Уокър продължаваше да дърпа.

Когато всичко свърши, той пропълзя до леглото и извади счупената летва. Беше малко дълга за патерица и трябваше да я държи под неудобен ъгъл, но щеше да се наложи да се задоволи с нея. Той закуцука към другата спалня, където откри мъжки дрехи — чифт дънки, карирана риза, плетен на ръка пуловер и кожено яке, на чийто гръб бе изрисувано името на отбора по боулинг на неговия собственик — „Умниците от Урбана“. Платът драскаше и протъркваше възпалената му кожа и превръщаше всяко движение в урок по болка. Тътрейки краката си, той се отправи към всекидневната, където откри раницата и автомата на Грейс.

Метна и двете през рамо.

Часове по-късно, докато почиваше по средата на подобна на гнездо купчина от осем коли на магистрала 68, той отвори раницата, за да види какво има в нея и намери десетки надписани с черен маркер найлонови пликчета. Всяко от тях съдържаше кичури човешка коса. В началото той беше озадачен. Чия беше тази коса и защо беше в пликчета с прилежно написани дати? После разбра — Грейс събираше трофеи от онези, които беше убила.

Умът следваше тялото.

Той измайстори шина за глезена си от две счупени парчета метал, които уви с бинт. Отпи няколко глътки вода. Тялото му жадуваше за сън, но не можеше да спи, докато не изпълни обещанието си. Вдигна лице към иглите от чиста светлина, забити в безкрайния мрак над него. Не те ли откривам винаги?

Фарът на колата до него избухна сред дъжд от парчета стъкло и пластмаса. Той се хвърли под най-близката кола, влачейки оръжието след себе си. Грейс. Тя трябваше да е. Грейс беше жива.

Беше избързал с тръгването. Беше разчитал твърде много на предположения и надежди. А сега беше притиснат в капан без изход. В този момент Ивън осъзна, че обещанията могат да бъдат спазвани по най-неочаквани начини. Беше открил Каси, като се беше превърнал в нея самата. Ранен, попаднал в капан под някаква кола, неспособен да избяга, неспособен да се изправи, оставен на милостта на безмилостен преследвач без лице — заглушител, създаден да надушва следите на човешките същества.

Той срещна — откри е може би по-точната дума — Грейс през лятото, когато и двамата бяха на шестнадесет, по време на панаира в Хамилтън Каунти. Ивън стоеше пред палатката на зоологическата градина за екзотични животни заедно с по-малката си сестра Вал, която искаше да види белия тигър още откакто бяха пристигнали рано сутринта. Беше август. Опашката бе дълга. Вал беше уморена, кисела и лепкава от пот. Бен вече беше готов да я отреже. Той не обичаше да гледа животни, които са затворени. Когато погледнеше в очите им, нещо в тях поглеждаше в него.

Той пръв видя Грейс да стои до сергията за понички. Държеше резен диня в ръка, от който се стичаха капки. Русата й коса стигаше до средата на кръста й. Изглеждаше надменна и почти студена, особено ледено сините й очи и циничната извивка на устните й, които лъщяха от сока на динята. Тя се обърна към него и той бързо извърна поглед към лицето на малката си сестричка, която след по-малко от две години щеше да е мъртва. Факт, който той носеше вътре в себе си, заключен в друга скрита стая. Понякога беше трудно да се отърси от знанието, че всяко лице, което виждаше, беше лице на бъдещ труп. Светът му беше населен с живи призраци.

— Какво? — попита Вал.

Той поклати глава. Нищо. Пое дълбоко дъх и отново погледна към сергията. Високото русо момиче беше изчезнало.

Вътре в палатката, зад стоманената мрежа, белият тигър дишаше тежко заради горещината. Отпред се бяха струпали малки деца. Зад тях щракаха камери и смартфони. Тигърът оставаше царствено безразличен към вниманието, което му се оказваше.

— Красив е — прошепна един дрезгав глас в ухото на Ивън.

Той не се обърна. Без да гледа, знаеше, че е момичето с дългата руса коса и устни, лъщящи от динен сок. Около тигъра беше претъпкано с хора. Голата й ръка се отърка в неговата.

— И тъжен — добави Ивън.

— Не — възрази Грейс. — Той може да разкъса тази мрежа за две секунди, а за още три — да разкъса лицето на това хлапе. Той просто е избрал да е тук. Това е нещо красиво.

Той я погледна. Отблизо очите й бяха дори още по-стряскащи. Те сякаш дълбаеха дупки в неговите и в един миг той разбра, с омекнали колене, за съществото, скрито в тялото на Грейс.