Рик Янси - Безкрайното море

Тя взе тигана, изхвърли съдържанието му в храстите и се изправи на крака. Застана пред него като някакъв рус, висок метър и осемдесет, колос. Страните й бяха поруменели, може би от студа, а може би от целувката.

— Почини си — каза му тя. — Вече си достатъчно добре, за да вървиш. Тази нощ тръгваме.

— Къде отиваме? — попита Ивън Уокър.

— На моето място — усмихна се тя.

Когато слънцето залезе, Грейс угаси огъня, метна раницата и автомата си през рамо и повдигна Ивън от земята за двадесет и пет километровото им пътуване до къщата в нейния участък в покрайнините на Урбана. Тя щеше да се придържа към магистралата, за да се движат по-бързо. На този етап от играта рискът не беше голям — не беше виждала човешко същество от седмици. Онези, които не беше убила, бяха взети от автобусите или се бяха подслонили някъде срещу яростната атака на зимата. Това беше преходният период. След още една, може би две, но не повече от пет години, нямаше да има нужда да се крият, защото нямаше да има повече плячка, която да дебнат.

Със залеза на слънцето температурата падна. По небето с цвят на индиго препускаха разкъсани облаци, подкарвани от северния вятър, който си играеше с бретона й и игриво обръщаше яката на якето й. Появиха се първите звезди, луната изгря и пътят пред тях заблестя като сребърна лента, виеща се на черния фон на мъртвите полета, празните паркинги и изкормените черупки на отдавна изоставените къщи.

Тя спря веднъж, за да си почине и да намаже с още мехлем изгарянията на Ивън.

— В теб има нещо различно — замислено отбеляза тя. — Не мога да разбера какво е точно — добави, докато пръстите й го докосваха навсякъде.

— Събуждането ми не беше лесно — каза той. — Знаеш това.

Тя тихо изсумтя.

— Отдаваш се прекалено много на мрачни мисли, Ивън, и преживяваш болезнено загубите — тя отново го уви в одеялото. Прокара дългите си пръсти през косата му. Надникна дълбоко в очите му. — Има нещо, което не ми казваш.

Той не отговори нищо.

— Почувствах го — продължи тя — първата нощ, когато те измъкнах от останките. Има… — търсеше правилните думи — нещо скрито, което го нямаше преди.

— Нищо не е скрито — собственият му глас му прозвуча кухо и празно, като вятъра.

— Не е трябвало да те интегрират, Ивън Уокър — засмя се Грейс. — Твърде много им съчувстваш, за да си един от тях.

Тя го вдигна с такава лекота, като майка, която взема новороденото си дете. Вдигна лице към нощното небе и ахна.

— Виждам я! Касиопея, кралицата на нощта — тя притисна бузата си към темето му. — Търсенето ни приключи, Ивън.

Постът на Грейс беше в стара, едноетажна дървена къща край магистрала 68, намираща се точно в средата на определения й сектор за патрулиране от петнадесет квадратни километра. Като се изключи това, че беше заковала дъски върху счупените прозорци и беше поправила външните врати, тя беше оставила къщата, както я бе намерила. По стените имаше семейни портрети, вещи и сувенири, които бяха твърде големи за носене. Във всяка стая имаше потрошени мебели, отворени чекмеджета и хиляди частици от живота на обитателите, които грабителите бяха счели за безполезни. Грейс не си беше направила труда да разчисти бъркотията. Когато дойдеше пролетта и Петата вълна приключеше, тя вече нямаше да е тук.

Тя отнесе Ивън във втората спалня в задната част на къщата — детска стая с яркосини тапети и под, осеян с играчки и подвижен модел на слънчевата система, който висеше тъжно от тавана. Сложи го в едно от двойните легла. Детето беше издраскало инициалите си върху таблата: К.М. Кевин? Кайл? Малката стая миришеше на чума. Нямаше много светлина — Грейс беше заковала и този прозорец — но зрението на Ивън беше много по-остро от това на обикновено човешко същество и той можеше да види тъмните петна от кръв, опръскали сините стени по времето на нечии предсмъртни гърчове.

Тя излезе от стаята и се върна след няколко минути с още мехлем и превръзки. С бързи движения превърза изгарянията, сякаш имаше да върши нещо по-спешно другаде. Нито един от двама им не заговори, докато тя не го намаза.

— От какво имаш нужда? — попита Грейс. — Нещо за ядене? Баня?

— Дрехи.

— Това не е добра идея — поклати глава тя. — За изгарянията ще трябва седмица и още две, или може би три за глезена.

Нямам три седмици. И три дни са прекалено много.

За пръв път си помисли, че може да му се наложи да неутрализира Грейс.

— Извикай, ако имаш нужда от нещо — тя докосна бузата му. — Недей да стъпваш на тоя глезен. Трябва да ида да взема някои провизии — не очаквах компания.