Рик Янси - Безкрайното море

— Колко дълго няма да те има?

— Не повече от два часа. Опитай се да поспиш.

— Имам нужда от оръжие.

— Ивън, на двеста километра оттук няма никой — усмихна се тя. — А, страхуваш се от саботьора.

— Така е — кимна той.

Тя сложи пистолета си в ръката му.

— Гледай да не застреляш мен.

Пръстите му се обвиха около дръжката.

— Няма.

— Първо ще почукам.

Той кимна отново.

— Това е добра идея.

Тя спря на вратата.

— Изгубихме безпилотните самолети, когато базата падна.

— Знам.

— Което означава, че и двамата сме в мрежата на сензорите. Ако нещо се случи с единия от нас, или с двама ни…

— Нима това вече има значение? Всичко почти свърши.

Грейс кимна замислено:

— Мислиш ли, че ще ни липсват?

— Човешките същества ли? — той се зачуди дали тя не се шегува.

Никога преди това не я беше чувал да го прави — шегите не бяха част от характера й.

— Не онези там, отвън — тя посочи към широкия свят отвъд стените, — а тези вътре в нас. — Ръката докосна гърдите й.

— Не може да ти липсва това, което не си спомняш — отвърна той.

— О, аз мисля, че ще запазя нейните спомени — възрази Грейс. — Тя беше щастливо малко момиче.

— Значи, нищо няма да ти липсва, нали?

Тя скръсти ръце на гърдите си. Уж беше тръгнала да излиза, а не го правеше. Защо не тръгваше?

— Няма да запазя всички — каза тя, като имаше предвид спомените. — Само хубавите.

— Това е, което ме безпокои от самото начало, Грейс — колкото по-дълго се правим на хора, толкова повече заприличваме на тях.

Тя го погледна въпросително и не каза нищо в продължение на един много дълъг и тягостен момент.

— Кой се прави на човек? — попита тя.

Той изчака, докато стъпките й не заглъхнаха. Вятърът свиреше в цепнатините между шпертплата и рамката на прозореца. Не се чуваше нищо друго. Както и зрението му, слухът му също беше изключително остър. Ако Грейс беше седнала на верандата, за да нареши косата си, той щеше да чуе това.

Първо пистолета. Той извади пълнителя. Точно както и подозираше — нямаше патрони. Беше му се сторило, че пистолетът е твърде лек. Ивън си позволи тихо да се засмее. Иронията беше прекалено голяма. Главната им цел беше не да убиват оцелелите, а да посеят недоверие помежду им и да ги подкарат като уплашени овце към кланици като „Райт-Патерсън“. Какво щеше да стане, когато онези, които сееха недоверие, започнеха сами да го жънат?

Пое си дълбоко дъх. Това щеше да боли. Изправи се до седнало положение. Стаята се завъртя. Той затвори очи. Не. Това само влоши нещата. Отвори очи и се насили да остане изправен. Тялото му беше подсилено в очакване на събуждането му. Това беше истината, която беше скрита зад съня със совата. Тайната, която споменът му пречеше да види и съответно да си спомни — че докато той, Грейс и десетки хиляди други деца спяха през нощта, те бяха придобили дарби. Дарби, от които щяха да имат нужда през идните години. Дарби, които щяха да превърнат телата им в прецизно настроени оръжия, защото онези, които бяха планирали нашествието, бяха разбрали една проста, макар и неочаквана истина — че умът следва тялото.

Ако дадеш на някого силата на боговете, то той ще стане безчувствен като тях.

Болката утихна. Замайването намаля. Той спусна краката си от ръба на леглото. Трябваше да изпробва глезена си. Той беше ключът. Другите наранявания бяха сериозни, но без значение — с тях можеше да се справи. Внимателно пренесе тежестта си върху глезена, но нагоре по крака му се стрелна пронизваща болка. Той падна по гръб, като дишаше тежко. Прашните планети над главата му бяха застинали в орбита около нащърбеното слънце.

Седна изправен и зачака главата му да се проясни. Нямаше как да избегне болката. Щеше да му се наложи да намери начин да се справи въпреки нея. Той спусна крака на пода, като използва леглото, за да опре на него тялото си. След това се насили да си почине. Нямаше нужда да бърза. Ако Грейс се върнеше, той можеше да й обясни, че е паднал от леглото. Бавно, сантиметър по сантиметър, той плъзна задника си по килима, докато не остана да лежи по гръб върху пода, с поглед вперен в слънчевата система, която се виждаше зад потока от нажежените до бяло метеорити, преминаващи пред очите му. Стаята беше ледено студена, но той се потеше обилно. Беше останал без дъх. Сърцето му препускаше. Кожата му пламтеше. Съсредоточи се върху модела над главата си — избледнялото синьо на Земята и тъмночервения цвят на Марс. Болката идваше на вълни — сега той се носеше върху различен вид море.