Рик Янси - Безкрайното море

— Защо?

— Ако я събудиш по този начин, тя ще си поеме дълбоко дъх, а това няма да е добре.

Бен се обърна с лице към него. Водата покапа върху килима.

— За какво говориш, по дяволите?

Ивън преглътна и направи гримаса заради усилието, което това му костваше. Лицето му беше бяло като калъфката на възглавницата под него.

— Сложили са й имплант, не проследяващо устройство.

Бен стисна зъби и устата му се превърна в тънка бяла линия. Той разбра истината преди нас. Обърна се към Дъмбо и Кекса.

— Излезте навън. Съливан, ти и Сам също.

— Никъде няма да ходя — отвърнах аз.

— Трябва — обади се Ивън. — Не знам колко прецизно е било настроено.

— Прецизно настроено какво? — попитах аз.

— Взривно устройство, задействащо се от въглеродния диоксид– той бързо извърна очи, беше му трудно да произнесе следващите думи: — Нашият дъх, Каси.

В този момент всички разбраха за какво става дума. Но има разлика между това да разбереш нещо и да го приемеш. Мисълта за това беше неприемлива. След всичко, което бяхме преживели, все още имаше неща, които умовете ни просто отказваха да приемат.

— Всички слизайте долу — изръмжа Бен.

Ивън поклати глава.

— Не е достатъчно далеч. Трябва да напуснете сградата.

Бен сграбчи Дъмбо с едната си ръка и Кекса с другата и ги блъсна към вратата. Сам беше отстъпил до входа на банята, притиснал малкото си юмруче към устата си.

— Освен това някой да отвори прозореца — задъхано добави Ивън.

Избутах Сам в коридора, изтичах до прозореца и натиснах силно, за да го отворя, но той не помръдна — вероятно беше замръзнал. Бен ме избута встрани и строши стъклото с приклада на автомата си. Леденият въздух нахлу в стаята. Бен се върна до леглото на Ивън и го гледа известно време, преди да го хване за косата и да го задърпа напред.

— Ти, копеле…

— Бен! — сложих ръката си върху неговата. — Остави го. Той не е…

— О, да. Забравих. Той е добрият зъл извънземен.

Той го пусна. Ивън падна назад — нямаше сили да остане прав. Тогава Бен му предложи да направи със себе си нещо, което беше анатомично невъзможно.

Погледът на Ивън се насочи към мен.

— В гърлото й — закачено е директно върху епиглотиса.

— Тя е бомба — невярващо каза Бен, с глас, треперещ от ярост. — Взели са едно дете и са го превърнали в импровизирано взривно устройство.

— Можем ли да го махнем? — попитах аз.

Ивън поклати глава:

— Как?

— Нали тя точно това те пита, скапаняк — излая Бен.

— Експлозивът е свързан с детектор за въглероден диоксид, имплантиран в гърлото й. Ако връзката прекъсне, той детонира.

— Това не отговаря на въпроса ми — натъртих аз. — Можем ли да го махнем, без взривът да ни изхвърли в околоземната орбита?

— Това е осъществимо…

— Осъществимо. Осъществимо. — Бен се смееше с онзи странен, хълцащ смях.

Безпокоях се, че може да премине границата и да се смахне.

— Ивън — казах аз възможно най-тихо и спокойно, — можем ли да го махнем, без…

Не можах да довърша и Ивън не настоя.

— Ако го направите, вероятността да не детонира, е много по-голяма.

— Да го направим без… какво? — Бен с труд успяваше да следи разговора ни.

Не го винях за това. Съзнанието му все още се опитваше да проумее немислимото, като лош плувец, мъчещ се да преодолее течението.

— Без първо да я убиете — обясни Ивън.

Двамата с Бен свикахме в коридора поредната среща в стил „сега вече сме прецакани“, за да се опитаме да измислим някакъв план. Бен нареди всички други да отидат в крайпътния ресторант, от другата страна на паркинга, докато не им дадем знак, че всичко е наред или хотелът не избухне — което от двете се случеше първо. Сам отказа да отиде.

Бен стана строг. Сам избухна в сълзи и се нацупи. Бен му напомни, че е войник и че добрите войници следват заповедите. Освен това го попита кой щеше да пази Кекса и Дъмбо, ако той останеше тук?

Преди да тръгне, Дъмбо каза:

— Аз съм медикът — беше разбрал какво е намислил Бен. — Аз трябва да го направя, сержант.

Бен поклати глава.

— Разкарай се оттук — отсече той.

След това останахме сами. Очите на Бен само се въртяха насам-натам. Приличаше на някоя приклещена хлебарка. На попаднал в капан плъх. На човек, който пада от висока скала и не намира за какво да се хване.

— Е, предполагам, че сега ще разберем отговора на голямата загадка, а? — рече той. — Онова, което не разбирам е, защо просто не ни попиляха с няколко ракети „Хелфайър“. Знаят, че сме тук.