Рик Янси - Безкрайното море

Свалих износените й и мръсни летни дрехи. Разтворих ръцете и краката й като на онзи гол симпатяга в кутия, заобиколена от кръг, от рисунката на Да Винчи. Стараех се да не бързам и да действам методично, като започнах от главата й и продължих надолу по тялото.

— Съжалявам, толкова съжалявам — шепнех й аз, докато я натисках, мачках и опипвах.

Вече не бях тъжна. Спомних си за пръста на Вош, който се стовари върху бутона, за да изпържи мозъка на петгодишния ми брат и толкова ми се прииска да усетя вкуса на кръвта му, че устата ми се напълни със слюнка.

Казваш, че знаеш как разсъждаваме? Тогава знаеш какво ще направя. Ще одера лицето ти с чифт пинцети. Ще извадя сърцето ти с игла за шиене. Ще източа кръвта ти през седем милиарда миниатюрни порязвания, за всеки един от нас.

Това е цената, която ще платите. Пригответе се, защото когато унищожите човечността в хората, онова, което ще остане ще са хора, в които няма нищо човешко.

С други думи, ще получиш точно това, за което си платил, шибаняко.

Повиках Бен в стаята.

— Нищо — казах му аз. — А проверих… навсякъде.

— Ами гърлото й? — тихо попита Бен.

Беше усетил яростта в гласа ми. Беше почувствал, че говори с човек, изпълнен с лудост и трябва да го кара по-внимателно.

— Точно преди да припадне, тя каза, че я боли гърлото.

Кимнах.

— Погледнах. В нея няма топче, Бен.

— Напълно сигурна ли си? Странно е, че първото нещо, което казва едно замръзнало и недохранено дете в мига, в който се появява, е „Боли ме гърлото“.

Той предпазливо се приближи до леглото. Не знам, може би причината беше в това, че той се тревожеше, че може да му се нахвърля в пристъп на невъздържана ярост. Не че това някога се беше случвало. Той внимателно притисна едната си ръка към челото й, докато се опитваше да отвори устата й с другата, за да надникне вътре. Погледна отблизо с едно око.

— Трудно е да се види каквото и да било — промърмори той.

— Ето защо използвах това — казах аз и му подадох химикалката фенерче на Сам, която му бяха дали в лагера.

Той светна с него в гърлото на момичето.

— Доста е червено — отбеляза той.

— Така е. Точно затова каза, че я боли.

Бен почеса наболата си брада — това го тревожеше.

— Не каза „Помогнете ми“, или дори „Съпротивата е безсмислена“, а само „Боли ме гърлото“.

— „Съпротивата е безсмислена“? 13 13 Популярна фраза, използвана от боргите в сериала „Стар Трек“ — Бел.прев. Това ли измисли? — скръстих ръце на гърдите си аз.

Сам надничаше от вратата. Кафявите му очи бяха големи като чинии.

— Тя добре ли е, Каси? — попита той.

— Жива е — отвърнах аз.

— Тя го е глътнала! — възкликна Бен, човекът с идеите. — Не си го открила, защото е в стомаха й!

— Тези проследяващи устройства са с големината на оризово зърно — напомних му аз. — Защо ще я боли гърлото от това, че го е глътнала?

— Не казвам, че имплантът е наранил гърлото й. Гърлото й няма нищо общо с това.

— Тогава защо си толкова разтревожен от това, че я боли гърлото?

— Ето какво ме тревожи, Съливан — той с труд се опитваше да остане спокоен, защото очевидно поне един от нас трябваше да запази спокойствие. — Появата й просто така, от нищото, може да означава много неща, но нито едно от тях не може да е добро. Всъщност може да е единствено нещо лошо. Нещо много лошо, дето се влошава от факта, че не знаем причината, заради която тя е била изпратена тук.

— Дето се влошава?

— Ха-ха. Глупавият спортист, който не може да говори правилен английски. Кълна се, че следващият, дето се опита да поправи граматиката ми, ще получи юмрук в лицето.

Въздъхнах. Яростта започваше да ме напуска и ме остави празна и обезкръвена като кукла с човешка форма.

Бен дълго гледа Меган.

— Трябва да я събудим — реши той.

В този момент в стаята влязоха Дъмбо и Кекса.

— Не ми казвай — обърна се Бен към Кекса, който, разбира се, и без това нямаше да му отвърне. — Не сте открили нещо.

— Нищо — поправи го Дъмбо.

Бен не го удари в лицето. Вместо това протегна ръка.

— Дай ми манерката си.

Разви капачката и наклони манерката над челото на Меган. Една капка вода увисна на ръба и се задържа там сякаш цяла вечност.

Преди вечността да свърши, един дрезгав глас се обади зад гърбовете ни.

— На ваше място не бих правил това.

Ивън Уокър се беше събудил.

Всички замръзнаха. Дори капката вода на ръба на гърлото на манерката застина неподвижно. От леглото си Ивън ни наблюдаваше със зачервени, блестящи от треската очи и чакаше някой да зададе очевидния въпрос, който накрая беше зададен от Бен: