Рик Янси - Безкрайното море

Той падна на колене и се протегна към оръжието. Тя го простреля в ръката. Той падна по задник и пъхна ръка в джоба си, сякаш това щеше да я защити по някакъв начин.

Господи, ти си едно доста едро и силно момче, а? На колко години си? Какво стана? Да не си глътна езика?

Простреля го в крака. След това зачака да изкрещи, да заплаче или да каже нещо. Когато той не го направи, тя изпрати куршум и в другия му крак. Зад нея Ивън се отпусна по корем и започна да пълзи към тях. Кекса поклати глава към Ивън и мъчително си пое въздух. Усещаше как цялото му тяло изтръпва. Нямаше болка, просто над очите му се спускаше сива пелена.

Високото момиче се приближи още. Сега тя беше на половината разстояние между него и Ивън. Тя насочи оръжието към средата на челото му.

Кажи нещо или ще ти пръсна мозъка. Къде е Ивън?

Тя понечи да се обърне. Може би беше чула как Ивън пълзи към нея. Затова Кекса се изправи отново, за да отвлече за пореден път вниманието й. Не го направи бързо. Отне му повече от минута. Обувките му се хлъзгаха върху мокрите от стопения сняг плочки, надигаше се, отпускаше се отново назад — това, че държеше ръката си в джоба правеше всичко двойно по-трудно. Високото момиче се усмихваше и се кикотеше с онзи самодоволен вид, с който го правеха децата в училище. Той беше дебел. Беше тромав. Беше глупав. Наричаха го свинска мас. Когато накрая се изправи на крака, тя го простреля отново.

Моля те, побързай. Само си хабя амунициите.

Опаковката на кекса се беше втвърдила и накъдрила и винаги издаваше шум, когато той си играеше с нея в джоба си. Така майка му беше разбрала за нея в деня, в който брат му изчезна. Така бяха научили за нея и войниците в автобуса. И строевият сержант го беше нарекъл Кекса, защото му беше харесала историята за дебелото хлапе, дошло в лагера само с дрехите на гърба си и една опаковка с трохи от кекс в джоба.

Найлоновото пликче за сандвичи, което беше намерил пред хотела, не шумолеше. Беше много по-меко. Когато го извади от джоба си, не се чу шум. Пликчето излезе навън съвсем тихо, така както беше мълчал и той след като му бяха казали да млъкне, млъкне, МЛЪКНЕ.

Усмивката изчезна от лицето на високото момиче.

И Кекса започна да се движи отново. Не към нея и не към асансьора, а към страничната врата в края на коридора.

Хей, какво имаш там, голямо момче? А? Какво е това? Предполагам, че не е болкоуспокоително.

Усмивката на високото момиче се върна. Този път обаче беше различна. Мила усмивка. Беше много красива, когато се усмихваше по този начин. Вероятно беше най-красивото момиче, което някога беше виждал.

Трябва много да внимаваш с това. Разбираш ли ме? Хей, знаеш ли какво? Ще сключа сделка с теб. Ще сваля оръжието, ако и ти оставиш това, става ли? Как ти звучи?

И тогава тя го направи. Остави пистолета си на пода. Свали и пушката от гърба си, и остави и нея. След това вдигна ръцете си.

Мога да ти помогна. Остави това и ще ти помогна. Не е нужно да умираш. Знам как да те оправя. Аз… аз не съм като теб. Определено не съм толкова смела и силна като теб, това е сигурно. Не мога да повярвам, че още продължаваш да стоиш на крака.

Тя щеше да чака. Щеше да чака, докато той не припаднеше или не умреше. Всичко, което трябваше да направи, беше да се усмихва и да се преструва, че го харесва.

Той разтвори пликчето.

Момичето вече не се усмихваше. Тя се затича към него, по-бързо, отколкото той бе виждал някого да тича през целия си живот. Сивата пелена потрепери, докато тя бързаше към него. Когато го наближи, краката й се отделиха от пода и тя се заби като копие в мястото, където го беше ударил първият куршум, запращайки го назад към рамката на металната врата, в която той се удари. Пликчето излетя от безчувствените му пръсти и се плъзна по плочките като хокейна шайба. За момент сивата пелена стана черна. Високото момиче се завъртя грациозно като балерина към пликчето. Той й подложи крак й и я просна на пода.

Тя беше твърде бърза, а той имаше твърде много наранявания. Тя щеше да се изправи преди него. Затова той вдигна пистолета, който беше изпуснал и я застреля в гърба.

След това се изправи за последен път. Захвърли пистолета. Успя да прекрачи гърчещото й се тяло, преди отново да се строполи.

Запълзя към пликчето. Тя запълзя след него. Не можеше да се изправи. Куршумът беше пръснал гръбначния й мозък. Беше парализирана от кръста надолу. Но беше по-силна от него, а и той беше изгубил много кръв.

Той грабна найлоновото пликче от пода. Ръката й се вкопчи в неговата и тя го дръпна към себе си, сякаш беше лек като перце. Щеше да го довърши с един-единствен удар в умиращото му сърце.