Рик Янси - Безкрайното море

Започвам с откриването на Руй Лопез. Не е най-оригиналното откриване в историята на шаха — но аз съм малко напрегната. Докато играем, той си тананика тихо и немелодично и аз веднага разбирам, че го прави нарочно, за да имитира баща ми. Стомахът ми се свива от отвращение. За да оцелея, бях изградила около себе си емоционална крепост, която да ме защитава и да запази разсъдъка ми в един свят, който беше опасно полудял, но дори и най-откритият човек има свое лично и свято място, където никой друг не може да влезе.

Сега разбирам смисъла на игра в играта — няма нищо лично и нищо свято. Никаква част от мен не е скрита за него. Стомахът ми се присвива. Той беше направил нещо повече от това да оскверни спомените ми. Той изнасилва душата ми.

Мишката и клавиатурата от лявата ми страна са безжични. Но мониторът до него не е. Скачам през масата, удрям го в горната част на главата и увивам кабела около врата му. Ще го направя за четири секунди и след четири минути всичко ще е свършило. Освен ако не ни наблюдават, а вероятно е така. Вош ще живее, Малката също, а аз ще умра. И дори и да успея да го очистя първа, това ще е пирова победа, ако онова, което казва Ивън Уокър е истина. В хотела изтъкнах това на Съливан, когато тя каза, че Ивън се е пожертвал, за да взриви базата — ако могат да се „инсталират“ в човешки тела, то те също могат да правят и копия на себе си. Броят на „Ивъновците“ и „Вошовците“ би бил безкраен. Ивън може да се самоубие. Аз мога да убия Вош. Това няма да има значение. В самата си същност съществата в тях са безсмъртни.

„Трябва да слушаш по-внимателно онова, което ти казвам“ — каза ми Съливан със силно преувеличено търпение. — „Има човешки Ивън, който се е слял с извънземното съзнание. Той не е нито едното, нито другото, а и двете заедно. Така че може да умре.“

„Не и важната част от него.“

„Точно така“ — сопна се тя, — „само незначителната човешка част.“

Вош се навежда над дъската. Дъхът му мирише на ябълки. Притискам ръце в скута си. Той повдига едната си вежда. Проблем?

— Ще загубя — казвам му аз.

— Какво те кара да мислиш така? — прави се на изненадан той.

— Знаеш ходовете ми, преди да ги направя.

— Имаш предвид програмата „Страната на чудесата“. Но забравяш, че ние сме нещо повече от опита, който сме насъбрали. Човешките същества могат да бъдат удивително непредвидими. Например твоето спасяване на Бен Периш по време на унищожаването на „Кемп Хейвън“ противоречеше на всякаква логика и пренебрегваше основния прерогатив на всички живи същества — да продължат да живеят. Или вчерашното ти решение да се предадеш, когато осъзна, че пленяването ви е единственият шанс на онова малко момиченце да оцелее.

— И тя оцеля ли?

— Вече знаеш отговора на този въпрос — нетърпеливо отвръща той, като строг учител на обещаващия си ученик.

Посочва дъската. Играй.

Обвивам пръсти около юмрука си и го стискам с всички сили. Представям си как юмрукът ми се забива в шията му. Трябват ми четири минути, за да го задуша. Само четири минути.

— Малката е жива — казвам му аз. — Знаете, че заплахата да ми изпържите мозъка няма да ме накара да направя онова, което искате да направя. Но знаете, че ще го направя за нея.

— Сега си принадлежите една на друга, нали? Свързани сте като със сребърна верижка? — усмихва се той. — Както и да е, освен сериозните наранявания, от които тя може и да не се възстанови, ти също така си й подарила и безценния дар на времето. Има една латинска поговорка: Vincit qui patitur. Знаеш ли какво означава това?

Не просто ми е студено, имам чувството, че съм стигнала до абсолютната нула.

— Знаеш, че не знам.

— „Този, който търпи, побеждава.“ Спомняш ли си плъховете на бедната Малка. На какво могат да ни научат те? Казах ти го още първия път, когато дойде при мен — не става въпрос толкова да унищожим възможностите ви да се борите, колкото волята ви да се борите.

Отново плъховете.

— Плъхът, който не се надява, е мъртъв плъх.

— Плъховете не познават надеждата. Или вярата. Или любовта. Ти беше права за тези неща, редник Катализатор. Те няма да помогнат на човечеството да оцелее през бурята. За яростта обаче не беше права. Яростта също не е отговорът.

— Какъв е отговорът? — не искам да го питам, за да не му доставя удоволствие, но не мога да се сдържа.

— Близо си до него — отвръща той. — Мисля, че може да се изненадаш колко си близо.

— Близо до какво? — гласът ми е тих като цвъртенето на плъх.