Рик Янси - Безкрайното море

Вратата изщраква и се затваря. Оставам сама с Белите престилки, като се изключи русият новобранец, застанал до вратата зад мен.

— По лесния или по трудния начин? — пита мъжът в бялата престилка. — Изборът е твой.

— Трудния — отвръщам аз и свалям новобранеца с един удар в гърлото. Пистолетът му изтраква на пода.

Вдигам го и се обръщам отново към Белите престилки.

— Не можеш да избягаш — спокойно казва мъжът. — Знаеш това.

Наистина го знам. Но пистолетът не ми е нужен, за да избягам. Не и да избягам в смисъла, в който говори той. Няма да вземам заложници и няма да убивам никого. Убиването на човешки същества е цел на врага. Зад мен хлапето се гърчи на пода и издава хълцащи и клокочещи звуци. Може да съм му строшила ларинкса.

Погледнах нагоре към камерата, монтирана в далечния ъгъл на стаята. Дали той ме наблюдава? Благодарение на „Страната на чудесата“ той ме познава по-добре от всеки друг на Земята. Вероятно знае защо взех пистолета. Матирана съм, а е твърде късно да се откажа от играта.

Притискам студеното дуло към слепоочието си. Жената отваря уста. Пристъпва една крачка към мен.

— Марика — очите й са мили, гласът тих. — Тя е жива заради теб. Ако ти не си жива и тя няма да живее.

В този момент ми просветва. Той ми каза, че яростта не е отговорът, а единственото обяснение за това, че той натисна бутона, когато хвърлих дъската, е яростта. Когато се случи, си помислих точно това. Така и не ми мина през ума, че може и да блъфира.

А той вероятно е правел точно това. Няма начин той да се откаже от средството си да ме изнудва. Защо не разбрах това? Аз бях заслепена от ярост, а не той. Чувствам се замаяна, стаята около мен не спира да се върти. Блъф в блъфа, преструвки и контрапреструвки. Играя игра, на която нито правилата, нито дори целта са ми известни. Малката е жива, благодарение на това, че аз съм жива. Аз съм жива, благодарение на това, че тя е жива.

— Отведете ме при нея — казвам на жената.

Искам доказателство, че това начално предположение е истина.

— Няма да стане — отвръща мъжът. — И сега какво ще правим?

Добър въпрос. Но въпросът трябва да бъде поставян отново и отново, така както аз поставих дулото на пистолета до слепоочието си.

— Отведете ме при нея или се кълна в Бог, че ще го направя.

— Не можеш да го направиш — казва младата жена с тихия глас и милите очи и протяга ръка.

Тя е права, не мога да го направя. Може да е лъжа — може Малката да е мъртва. Но остава вероятността да е жива, а ако аз не съм жива, няма причина и тя да е. Рискът е неприемлив.

Това е връзката. Това е капанът. Това е мястото, където пътят на невъзможните обещания стига до своя задънен край. Това е единственият възможен резултат от старомодната вяра, че незначителният живот на едно седемгодишно дете все още има значение.

Съжалявам, Малката. Трябваше да приключа с това още там, в гората.

Свалям пистолета.

Мониторът премигва и се включва. Пулс, кръвно налягане, дишане, температура. Хлапето, което бях свалила на пода, сега се обляга на вратата и масажира гърлото си с едната си ръка, а с другата държи пистолета. Гледа ме гневно, докато лежа в леглото.

— Нещо, което да ти помогне да се отпуснеш — казва жената с тихия глас и милите очи. — Ще усетиш малко бодване.

Ужилването на иглата. Стените изчезват и се разтопяват в нищото. Минават хиляда години. Превръщам се в прах под тежкия ботуш на времето. Гласовете им се забавят, лицата им се разширяват. Тънката мъгла под мен се разтваря. Нося се върху безкраен, бял океан.

От мъглата се разнася безплътен глас.

— А сега, какво ще кажеш, да се върнем към проблема с плъховете?

Вош. Но не го виждам. Гласът му не се чува от определен източник. Идва отвсякъде и отникъде, сякаш е вътре, в мен.

— Ти изгуби дома си. А очарователният — и единствен — нов дом, който откри, за да го заместиш, гъмжи от вредители. Какво можеш да сториш? С какъв избор разполагаш? Да се примириш и да живееш мирно заедно с разрушителните вредители или да ги унищожиш, преди те да са унищожили новия ти дом? Казваш ли си: „Плъховете са противни създания, но въпреки това са живи същества със същите права като мен.“? Или казваш: „Не мога да живея заедно с тези плъхове. Ако ще живея тук, тези вредители трябва да умрат“?

Сякаш от хиляди километри разстояние чувам пиукането на монитора, който отмерва ударите на сърцето ми. Морето се люлее. Аз се издигам и спускам заедно с всяка вълна на неговата повърхност.