Рик Янси - Безкрайното море

Той отново поклаща нетърпеливо глава.

— Играй.

— Безсмислено е.

— Свят, в който шахът няма значение, не е свят, в който аз бих искал да живея.

— Спри да го правиш. Спри да се подиграваш на баща ми.

— Баща ти е бил добър човек, страдащ от ужасна болест. Не трябва да го съдиш прекалено строго. Нито себе си за това, че си го изоставила.

Моля те, не отивай. Не ме изоставяй, Марика.

Дълги, сръчни пръсти, вкопчващи се в ризата ми — пръстите на художник. Лице, изваяно от безмилостното длето на жаждата — разяреният художник с безпомощна плът и зачервени очи, с тъмни сенки под тях.

Ще се върна, обещавам. Без него ще умреш. Обещавам. Ще се върна.

Вош се усмихва бездушно — усмивка на акула или озъбената, подигравателна гримаса на череп. И ако яростта не е отговорът, то тогава какво е? Стискам юмрука си толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланта ми.

„Ивън го описваше по този начин“ — обясни Съливан и обхвана с длан юмрука си. — „Това е Ивън. Това е съществото в него.“

Ръката ми е моята ярост, но какво е юмрукът ми? Какво е нещото, обгърнато от яростта?

— Още един ход и си мат — тихо казва Вош. — Защо не го направиш?

Устните ми едва помръдват.

— Не обичам да губя.

Той изважда от джоба на гърдите си едно сребристо устройство с размера на клетъчен телефон. Виждала съм такова и преди. Знам какво прави. Кожата около малкото парче пластир, залепено върху мястото на врата ми, където е бил вкаран имплантът, започва да ме сърби.

— Тоя етап вече го минахме — отвръща той.

Кръв се стича вътре в юмрука ми, който стискам с другата си ръка.

— Натисни бутона. Не ми пука.

Той кимва одобрително.

— Вече си много близо до отговора. Но не твоят имплант е свързан с този предавател. Все още ли искаш да го натисна?

Малката. Поглеждам надолу към дъската. След един ход съм мат. Мачът беше завършил, преди да е започнал. Когато играта е предрешена, как можеш да избегнеш загубата?

Едно седемгодишно хлапе знаеше отговора на този въпрос. Плъзнах ръка под дъската и я запратих към главата му. Предполагам, че това е шах и мат, гадняр!

Той предусеща какво ще се случи и лесно избягва дъската, като леко се навежда. Фигурите изтрополяват върху масата, лениво се търкалят по повърхността й, преди да паднат от ръба. Вош не трябваше да ми казва, че устройството е свързано към Малката — ако натисне бутона, губи възможността си да оказва натиск върху мен.

Вош натиска бутона.

Моята реакция се задейства и е мигновена.

Скачам през масата, забивам с всичка сила коляното си в гърдите му и го събарям на пода. Приземявам се върху него и смазвам с окървавената си ръка аристократичния му нос, като завъртам рамене, за да увелича възможно най-много силата на удара. Получава се като по учебник — точно както са ме учили инструкторите ми в „Кемп Хейвън“ тренировка, след тренировка, след тренировка, докато накрая няма нужда да мислиш. Мускулите имат памет. Носът му се счупва с приятно хрущене. Инструкторите ме бяха учили, че това е моментът, в който умният войник се оттегля. Ръкопашният бой е непредсказуем и всяка секунда, с която го продължаваш, рискът нараства. Изразът беше „не се излагай на ненужна опасност“. Vincit qui patitur.

Но точно от тази опасност няма измъкване. Часовникът вече отмерва последната секунда — времето ми свърши. Вратата се отваря с трясък и вътре нахлуват войници. Бързо и грубо ме свалят от Вош и ме хвърлят на пода с лицето надолу. Нечий крак притиска врата ми. Усещам мириса на кръв. Не моята, неговата.

— Разочароваш ме — прошепва той в ухото ми. — Казах ти, че яростта не е отговорът.

Изправят ме на крака. Долната половина от лицето на Вош е покрита с кръв. Бузите му са омацани с нея, сякаш се е изрисувал с цветовете на войната. Очите му вече се подуват, придавайки му странен, свински вид.

Той се обръща към командира на взвода до него — строен новобранец с хубава кожа, руса коса и сантиментални очи.

— Подгответе я.

Коридор, нисък таван, премигващи флуоресцентни лампи, циментови стени. Телата около мен ме притискат — един отпред, един отзад и двама отстрани, които ме държат за ръцете. Скърцане на гумени подметки върху сивия, циментов под и слабия мирис на пот, примесен със сладникаво-киселата миризма на рециклиран въздух. Стълбище — метални стъпала, боядисани в същия сив цвят като подовете, паяжини, потрепващи в ъглите, спускащи се все по-надолу прашни жълти крушки в телени решетки, които осветяват вече по-топлия и застоял въздух. Друг коридор — необозначени врати и големи, червени ленти, по дължината на всяка от сивите стени, както и знаци, на които пише „достъпът забранен“ и „разрешено само за упълномощен персонал“. Стая — малка, без прозорци. Шкафове край едната стена, болнично легло в средата, до него — монитор за жизнените показатели, чийто екран е тъмен. От двете страни на леглото има двама души, облечени в бели престилки. Мъж на средна възраст и по-млада жена, които се усмихват насила.