Рик Янси - Безкрайното море

— Ти си задник! — изкрещя Сами след нея. Вратата се затвори по онзи бърз, буен начин, по който се затварят само хотелските врати. — Задник.

Бен ме погледна и повдигна вежда:

— Какво е станало с лицето ти?

— Нищо.

— Аз я ударих — обади се Сами.

— Ти си я ударил?

— Затова, че е оставила баща ми да умре.

В този момент Сам избухна. Този път в сълзи, без да размахва юмруци и следващото нещо, което видях, беше как Бен коленичи и по-малкото ми братче плаче в прегръдките му, а Бен го успокоява:

— Хей, всичко е наред, войниче. Всичко ще бъде наред.

Той галеше късо подстриганата му коса, с която все още не бях свикнала — Сами не приличаше на себе си без гъстата си, рошава коса. Бен повтаряше отново и отново онова глупаво име, с което бяха кръстили Сам в лагера. Фъстък, Фъстък. Знаех, че не би трябвало да е така, но ме дразнеше, че всички, с изключение на мен, имат военни имена. Бях си харесала Наглата.

Бен вдигна брат ми и го сложи в леглото. После откри Мечо да лежи на пода и го сложи върху възглавницата. Сам го събори. Бен го вдигна отново.

— Наистина ли искаш да уволниш Пухчо? — попита той.

— Името му не е Пухчо.

— Редник Мечо? — предположи Бен.

— Само Мечо и не искам да го виждам никога повече! — Сам се зави през глава. — Сега си вървете! Всички. Просто си вървете! Махайте се!

Направих една крачка към него. Бен цъкна с език и посочи с глава към вратата. Последвах го и излязохме от стаята. Край прозореца на коридора се беше изправила една едра сянка — пълното, мълчаливо хлапе, наречено Кекса, чието мълчание не беше от мрачния, зловещ вид, а по-скоро беше като дълбоката тишина на планинско езеро. Бен се облегна на стената, притиснал Мечо към гърдите си. Устата му беше полуотворена и той се потеше, въпреки ниската температура. Щом като едно скарване между две хлапета го беше накарало да се измори, значи Бен беше загазил, което означаваше, че бяхме загазили и всички ние.

— Не е знаел, че баща ви е умрял — каза той.

Поклатих глава:

— Хем знаеше, хем не знаеше. Нали разбираш, това е едно от онези неща.

— Да — въздъхна Бен, — онези неща.

Между нас се спусна тежко като олово мълчание с размера на Нюарк.

Бен разсеяно галеше главата на Мечо, както някой старец гали котката си, докато чете вестника.

— Трябва да се върна при него — казах аз.

Бен пристъпи странично към вратата, препречвайки пътя ми.

— Може би не трябва да го правиш.

— А може би ти не трябва да си пъхаш носа в…

— Това не е първият човек в живота му, който умира. Ще се справи.

— Това е жестоко. Говорим за човека, който беше и мой баща, Зомби.

— Знаеш какво имам предвид.

— Защо хората винаги казват това, след като са казали нещо особено жестоко? — тъй като имам известни проблеми с това да не казвам, каквото мисля, продължих: — Случи ми се да узная какво е да се „справиш“ със смъртта, когато си сам. Когато си съвсем сам и няма нищо друго, освен огромна празнота на мястото, където преди е било всичко. Щеше да е наистина, ама наистина хубаво, ако тогава там имаше някой друг с мен…

— Хей — меко започна Бен. — Хей, Каси, не исках…

— Не, не искаше. Наистина не искаше.

Зомби ? Защото нямаше чувства и беше мъртъв отвътре като зомби? Познавах такива хора. Наричах ги сбърканяците — торби с прах в човешка форма. Нещо незаменимо важно вътре в тях се беше счупило. Бяха загубили твърде много. Болката е била твърде голяма. Те се влачеха с празни погледи, с отпуснати челюсти и мърмореха под носовете си. Дали и Бен беше такъв? Беше ли сбърканяк? Тогава защо беше рискувал всичко, за да спаси Сам?

— Където и да си била — бавно каза Бен, — и ние сме били там.

Думите му ме жегнаха. Защото бяха истина и защото и някой друг ми беше казал практически същото нещо: „Не си единствената на този свят, загубила всичко“ . Този някой беше изгубил всичко. Глупачката, на която отново трябва да й бъде напомняно, че не е единствената. Животът е пълен със своите малки иронии, но измежду тях има и такива, които са с размера на онази голяма скала 2 2 Вероятно става дума за Урулу, или Айерс Рок — най-голямата и най-древната монолитна скала в света, издигаща се до 348 метра насред австралийската пустиня. — Б.р. в Австралия.

Беше време да сменя темата.

— Катализатора тръгна ли?

Бен кимна. Продължаваше да гали мечето. Това ме подразни. Издърпах го от ръцете му.

— Опитах се да изпратя Кекса с нея — каза той и се засмя тихо. — Тоя Катализатор.