Рик Янси - Безкрайното море

Още по времето, когато едва можех да ходя, баща ми ме питаше:

— Каси, искаш ли да полетиш?

И аз вдигах ръце над главата си. Шегуваш ли се, старче? Дяволски си прав, че искам да полетя.

И той ме хващаше за кръста и ме подхвърляше във въздуха. Главата ми се отмяташе назад и аз се стрелвах като ракета към небето. За един миг, който траеше цяла вечност, имах чувството, че ще продължавам да летя, докато не достигна звездите. Крещях от радост и заради онзи ужасяващ страх, който човек усеща на увеселителните влакчета, а пръстите ми се опитваха да сграбчат облаците.

Лети, Каси, лети!

Брат ми също познаваше това чувство. Дори по-добре от мен, защото спомените му са по-пресни. Дори след пристигането, татко продължаваше да го изстрелва в орбита. Видях го да го прави в Лагера, няколко дни преди Вош да се появи и да го убие в калта.

„Сам, момчето ми, искаш ли да полетиш?“ Той снижаваше гласа си от баритон до бас, като някой от едновремешните улични мошеници, подмамващи хората, макар че атракцията, която предлагаше, беше безплатна — и безценна. Моят баща — ракетна площадка. Баща ми — зоната за приземяване. Баща ми, който като някакво спасително въже пречеше на Самс — и на мен самата — да полетим в нищото на дълбокия космос. Сега самият той беше изчезнал в небитието.

Чаках Сам да попита. Това е най-лесният начин за съобщаване на ужасни новини. Също и най-подлият. Той обаче не попита. Каза ми:

— Татко е мъртъв.

Малка топка под планината от завивки, широко отворени, кръгли и празни очи, като плюшеното мече, притиснато към бузата му.

„Плюшените мечета са за бебета“ — каза ми той през първата нощ в „Хотел Ад“ — „Сега съм войник.“

В леглото до неговото, изпод завивките, към мен със сериозно лице гледа още един мъничък войник — седемгодишното момиченце, което наричат Малката. Момиченцето с очарователно лице на кукла и тревожни очи, което не споделя леглото си с плюшена играчка — тя спи с автомат.

Добре дошли в постчовешката епоха.

— О, Сам — оставих поста си до прозореца и седнах до пашкула от завивки, в който бе увит. — Сами, не знаех как…

Той ме удари по бузата. Стиснатият му юмрук беше с големината на ябълка. Не го очаквах. Пред погледа ми избухнаха ярки звезди. За миг се уплаших, че може да е отлепил ретината на окото ми.

Добре. Разтрих бузата си. Заслужих си го.

— Защо го остави да умре? — попита ме той. Не заплака, нито закрещя. Гласът му беше нисък, ожесточен и треперещ от ярост. — Трябваше да се грижиш за него.

— Не го оставих да умре, Самс.

Баща ми, който кървеше и пълзеше в калта.

— Къде отиваш, тате? — и Вош, надвесен над него, наблюдавайки го как се влачи, както някое садистично хлапе с мрачно задоволство наблюдава муха, на която току-що е откъснало крилете.

— Удари я отново — обади се Малката от леглото.

— Ти си затваряй устата! — озъби й се Сам.

— Вината не беше моя — прошепнах аз, прегърнала с ръка мечето.

— Той е бил мекушав — каза Малката. — Така става, когато станеш…

За две секунди Сам се озова отгоре й. След това настана бъркотия от юмруци и колена, сред праха, вдигнал се от одеялата.

— За Бога, в това легло има пушка!

Избутах Малката настрани, прегърнах Сам и го притиснах силно към гърдите си, докато той размахваше ръце, риташе с крака, плюеше и скърцаше със зъби, а Малката му крещеше неприлични думи и му обещаваше, че ще го очисти като куче, ако някога отново я докосне. Вратата се отвори със замах и Бен нахлу в стаята, облечен в онзи нелеп, жълт суитшърт.

— Всичко е наред! — надвиках крясъците. — Аз ще се оправя!

— Малката! Фъстък! Остави!

В мига, в който Бен излая заповедта, сякаш натисна някакъв невидим бутон и двете деца млъкнаха. Сам се отпусна. Малката се облегна на таблата на леглото и скръсти ръце на гърдите си.

— Тя започна — нацупи се Сам.

— Тъкмо си мислех да нарисувам един голям, червен кръст върху покрива — каза Бен и прибра пистолета си. — Благодаря ви, че ми спестихте това усилие — той ми се ухили. — Може би Малката трябва да спи в моята стая, докато Катализатора не се върне.

— Добре! — отвърна Малката.

Тя скочи от леглото, отиде до вратата, завъртя се на пети, върна се до леглото, грабна автомата и задърпа Бен за ръката.

— Да вървим, Зомби.

— След минутка — меко отвърна той. — Сега Дъмбо е на пост. Вземи неговото легло.

— Сега то е моето легло — тя не можа да се сдържи и преди да излезе изсъска: — Задници!