Рик Янси - Безкрайното море

Накрая, с времето, под въздействието на климата и насекомите, старият хотел щеше да се срути. След още сто години, ще са останали само основите. След хиляда няма да е останало съвсем нищо. Тук или където и да е. Сякаш ние изобщо не сме съществували. На кого са му притрябвали онези бомби, които използваха в „Кемп Хейвън“, когато могат да обърнат самите природни сили срещу нас?

Малката се беше притиснала силно към мен. Дори под планините от завивки, студът хапеше остро. Зимата беше вълна, която не им се беше налагало да създават. Студът щеше да убие още стотици хиляди.

„Нищо, което се случва, не е незначително, Марика“ — беше ми казал баща ми по време на един от уроците ми по шах. — „Всеки ход има значение. Майсторството се състои в това да разбереш всеки път точно колко голямо е значението му.“

Това ме измъчваше. Проблемът на плъховете. Не проблемът на Малката. Не проблемът с плъховете. А проблемът на плъховете.

През голите, обвити в бяло клони виждам хеликоптерите да се приближават — три малки черни точки на сивия фон. Остават ми секунди.

Възможностите са:

Да довърша Малката и да си пробвам късмета срещу трите „Блек Хоука“, оборудвани с ракети „Хелфайър“.

Да оставя Малката да бъде довършена или — което е по-лошото — спасена от тях.

И една последна възможност — да довърша и двете ни. Един куршум за нея и един за мен. Не знам дали Зомби е добре. Не знам какво е принудило Малката да напусне хотела, ако изобщо има такова нещо. Онова, което знам е, че нашата смърт може да е единственият му шанс да оживее.

Аз самата ще трябва да натисна спусъка. Ако успея да го натисна първия път, вторият ще е много по-лесно. Казвам си, че е твърде късно — твърде късно за нея и твърде късно за мен. Така или иначе няма как да избегнем смъртта. Не е ли това урокът, който набиваха в главите ни в продължение на месеци? Че не можем да се скрием от нея, не можем да избягаме. Ако успееш да я забавиш за един ден, то смъртта със сигурност ще те открие на следващия.

Тя изглежда толкова красива, дори някак нереална, сгушена така в ложето си от сняг. Тъмната й коса проблясва като оникс, изражението й в съня напомня неописуемото спокойствие на древна статуя.

Знам, че да убия и двете ни е единствената възможност с най-малък риск за останалите. Отново се сещам за плъховете и за това как понякога за да убиваме безкрайните часове, двете с Малката планирахме нашата кампания срещу гризачите, която имаше своите военни хитрости, тактика и последователни нападения. Всяка от кампаниите ни беше по-нелепа от предишната и накрая тя се смееше истерично, а аз й изнасях същата онази реч, която бях произнесла пред Зомби на стрелковия полигон, същият урок, който и сега ми идва на ум — за страха, който свързва убиеца с плячката и куршумът, който ги съединява като сребърна верижка. Сега аз съм и убиецът и плячката — съвсем различен вид кръг, и устата ми е суха, като стерилния въздух, а сърцето — също толкова студено. Температурата на истинската ярост е абсолютната нула, а моята ярост е по-дълбока от океана и по-широка от Вселената.

Затова не надеждата е онова, което ме кара да пъхна пистолета в кобура. Не е вярата и със сигурност не е любовта.

Яростта е.

Яростта и фактът, че между зъбите и венеца ми все още стои имплантът на мъртвия новобранец.

Повдигам я. Главата й клюмва върху рамото ми. Поемаме между дърветата. Един „Блек Хоук“ гърми над главата ми. Другите два хеликоптера са се разделили — един на изток и един на запад, отрязвайки пътя ми за бягство. Високите, тънки клони се огъват. Снегът шиба лицето ми отстрани. Малката изобщо не тежи — все едно нося вързоп стари дрехи.

Излизаме от дърветата, когато един „Блек Хоук“ се приближава с рев от север. Въздушната струя блъска лицето ми с яростта на ураган. Хеликоптерът увисва над нас и в този момент ние сме неподвижни, застанали по средата на пътя. Повече няма да бягаме. Вече не.

Отпускам Малката върху пътната настилка. Хеликоптерът е толкова близо, че мога да видя черното забрало на пилотския шлем и отворената врата на товарния отсек със скупчените вътре тела и знам, че съм на прицела на половин дузина мерници — аз и малкото момиче в краката ми. И всяка изминала секунда означава, че съм оцеляла още една секунда, а това увеличава вероятността да оцелея и следващата. Може и да не е твърде късно за мен и за нея. Още не.

Не светя в техните окуляри. Аз съм една от тях. Вероятно е така, нали? Свалям автомата от рамото си и пъхвам пръст в скобата на спусъка.