Рик Янси - Безкрайното море

Тя остана с отворена уста.

— Това ли ти липсва?

Разстлах кърпата върху леглото и поставих монетите върху нея.

— Недей да говориш за нещо, преди да си го опитала.

Бях горе-долу на нейната възраст, когато започнах. Спомням си красивата дървена дъска, поставена върху стойка в кабинета на баща ми, лъскавите фигурки от слонова кост, строгия цар, надменната царица, благородния кон, почтителния офицер и самата игра — начина, по който всяка фигура допринасяше с индивидуалната си сила за общата победа. Беше проста. Беше сложна. Беше луда и елегантна. Беше танц и война. Имаше своя край и беше безкрайна. Беше като живота.

— Монетите от един цент ще са пешките — обясних й аз. — Тези от пет цента ще са топовете, десетте цента ще са конете и офицерите, а тези от двадесет и пет — царете и цариците.

Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че съм идиотка.

— Как може тези от десет цента и от двадесет и пет да са едновременно две неща?

— Конете и царете ще са ези, а офицерите и цариците — тура.

Прохладната повърхност на слоновата кост. Начинът, по който покритите с филц основи се плъзгаха върху полираното дърво, като тихото пропукване на гръмотевиците преди буря. Слабото и небръснато лице на баща ми, надвесено над дъската, и сенките, които играеха по него, зачервените му очи и присвити устни. Противната сладникава миризма на алкохол и пръстите му, които барабаняха като крилете на колибри.

Наричат го спортът на кралете, Марика. Искаш ли да се научиш да играеш?

— Това е спортът на кралете — казах на Малката.

— Е, аз не съм крал — тя скръсти ръце, за да покаже, че думите ми хич не я интересуват. — Аз харесвам дамата.

— Тогава шахът много ще ти хареса. Той е като дама на стероиди.

Баща ми, който трополи върху масата с изрязаните си нокти. Плъховете, драскащи някъде вътре в стените.

— Офицерът се движи по този начин, Малката.

Конят се движи по този начин, Марика.

Тя пъхна парче стара вкоравена дъвка в устата си и започна да дъвче гневно. Дъх на мента. Дъх на уиски. Драскане и трополене.

— Дай ми шанс — умолявах я аз. — Ще ти хареса. Обещавам.

Тя сграбчи ъгъла на кърпата.

— Ето какво мисля аз.

Разбрах какво ще се случи, но въпреки това трепнах, когато тя издърпа покривката и монетите се разхвърчаха във въздуха. Една от тях я удари по челото и тя дори не мигна.

— Ха! — изкрещя Малката. — Предполагам, че това е шах и мат, кучко!

Реагирах, без да мисля и я зашлевих.

— Никога повече не ме наричай така.

Студът направи плесницата още по-болезнена. Долната й устна се издаде напред и очите й се напълниха със сълзи, но тя не се разплака.

— Мразя те! — извика тя.

— Не ми пука.

— Не, аз наистина те мразя, Катализатор. Мразя те и в червата!

— Да знаеш, че ругатните не те правят да изглеждаш по-зряла.

— Значи, съм бебе. Лайно, лайно, лайно! Шибан, шибан, шибан! — понечи да докосне бузата си, но се спря. — Не съм длъжна да те слушам! Ти не си ми майка или сестра, не си ми никой !

— Тогава защо си се залепила за мен като риба прилепало, откакто напуснахме лагера?

В този момент по алената й буза се спусна една единствена сълза. Тя беше толкова бледа и слаба, че кожата й изглеждаше луминесцентна, като някоя от шахматните фигури на баща ми. Изненадващо за мен плесницата не я беше накарала да се пръсне на хиляди парченца. Не знаех какво да кажа и как да върна думите си назад, затова не казах нищо. Вместо това сложих ръка на коляното й. Тя я отблъсна.

— Искам си оръжието обратно — каза тя.

— Защо ти е?

— За да мога да те застрелям.

— Тогава със сигурност няма да го получиш обратно.

— Може ли да го получа обратно, за да застрелям всички плъхове?

— Нямаме достатъчно куршуми — въздъхнах аз.

— Тогава ще ги изтровим.

— С какво?

Тя вдигна ръце:

— Добре, тогава ще запалим хотела и ще ги изгорим всичките!

— Това е чудесна идея, само дето и ние живеем тук.

— Тогава те ще спечелят срещу нас. Някаква си шайка плъхове .

Поклатих глава. Не я разбирах.

— Ще спечелят — как?

Очите й се разшириха невярващо. Каква глупачка е тая Катализатор!

— Чуй ги! Те изяждат къщата! И скоро няма да живеем тук, защото няма да има място , където да живеем!

— Така няма да спечелят — изтъкнах аз. — Така те също няма да имат дом.

— Те са плъхове , Катализатор. Не могат да мислят толкова напред.

„Не са само плъховете“ — казах си аз, след като тя най-сетне заспа до мен. Чувах ги вътре в стените как гризат, драскат и цвърчат.