Рик Янси - Безкрайното море

Ако не заспя. Не съм спала повече от двадесет часа, а сега ми е топло и удобно, чувствам се леко замаяна.

Ефирното спокойствие наоколо засилва параноята ми. Главата ми е в идеалния център на мерника му. Той се крие високо в дърветата — лежи неподвижно като лъв в храсталака. За него аз съм загадка. Би трябвало да се паникьосам. Затова той не стреля и изчаква развоя на ситуацията. Трябва да има някаква причина, за да вися край този труп.

Но аз не се паникьосвам. Не побягвам като подплашена газела. Не съм просто сбора от страховете, които ме изпълват.

Не страхът е това, което ще ги победи. Не страхът, нито вярата или пък надеждата, а яростта.

„Майната ти“ — беше казала Съливан на Вош. Това беше единствената част от историята й, която ме беше впечатлила. Не беше плакала. Не беше казвала молитви. Нито беше умолявала.

Тя е мислела, че краят е дошъл, а когато краят дойде, времето за плач, молитви и молби е отминало.

— Майната ти — прошепвам аз.

Изричането на тези думи ме кара да се чувствам по-добре. Казвам ги отново, по-силно. Гласът ми отеква надалеч в зимния въздух.

Плясък на черни криле дълбоко сред дърветата от дясната ми страна, раздразнено грачене на гарваните и малка зелена точка, проблясваща в окуляра сред кафявото и бялото наоколо.

Открих те.

Изстрелът ще бъде труден. Труден, но не невъзможен. В живота си никога не бях докосвала оръжие преди врагът да ме открие на един паркинг извън Синсинати, да ме отведе в своя лагер и да сложи автомат в ръката ми. Тогава строевият сержант се чудеше на глас дали командването не е вкарало някакъв Катализатор във взвода. Шест месеца по-късно вкарах куршум в сърцето на този мъж.

Притежавам дарба.

Яркозелената светлинка се приближава по-близо. Може би той знае, че съм го забелязала. Няма значение. Поглаждам гладкия метал на спусъка и наблюдавам как петното светлина в окуляра става все по-голямо. Може би смята, че все още съм извън обсега му или заема по-удобна позиция за стрелба.

Това няма значение.

Може би не е някой от тихите убийци на Съливан. Може да е просто нещастен оцелял, надяващ се да бъде спасен.

Няма значение. Вече само едно нещо има значение.

Рискът.

В хотела Съливан ми разказа историята за това, как е застреляла един войник зад някакви хладилни витрини за бира и за това, колко зле се е чувствала после.

— Не държеше оръжие — опита се да ми обясни тя. — Беше разпятие.

— Защо това е толкова важно? — попитах я аз. — Със същия успех е могло да бъде и някоя парцалена кукла или пакетче „М&M“. Какъв избор си имала?

— Нямах. Точно за това става въпрос.

— Понякога се оказваш на погрешното място в погрешното време и никой не е виновен за онова, което се случва — поклатих глава аз. — Просто искаш да се чувстваш зле, за да можеш след това да се почувстваш по-добре.

— Зле, за да се почувствам по-добре? — кожата под луничките й става аленочервена от гняв. — В това, по дяволите, няма абсолютно никакъв смисъл!

— „Убих невинен човек, вижте колко виновна се чувствам“ — обясних аз. — Човекът си е все така мъртъв.

Тя ме изгледа втренчено и продължително.

— Е, сега ми стана ясно защо Вош е искал да си в групата.

Зеленото петно напредва към мен, промъквайки се сред дърветата, и аз вече виждам проблясъка на автомата през слабия сняг. Сигурна съм, че това не е разпятие.

Прегръщам автомата и облягам глава на дървото, сякаш дремя или просто гледам как снежинките се носят между лъщящите голи клони — като лъвица сред високата трева.

Разстоянието до него е към петдесет метра. Началната скорост на куршума на M16 е около 1000 метра в секунда. Което означава, че му остават две трети от секундата.

Надявам се, че ще ги използва мъдро.

Бързо завъртам автомата, изправям рамене и изстрелвам куршума, който завършва цикъла.

Ятото гарвани се разлита от дърветата сред хаос от пляскащи черни криле и дрезгаво сърдито грачене. Зелената топка светлина пада и не се изправя повече.

Чакам. По-добре да изчакам и да видя какво ще стане. Пет минути. Десет. Никакво движение. Никакъв звук. Нищо освен оглушителната тишина на снега. Гората изглежда много празна без компанията на птиците. Плъзгам се нагоре с гръб, опрян в дървото, и оставам неподвижна още няколко минути. Сега отново мога да видя зелената светлина неподвижна на земята. Прекрачвам тялото на мъртвия новобранец. Замръзналите листа хрущят под обувките ми. Всяка стъпка отмерва намаляващото време. По средата на пътя до тялото осъзнавам какво съм сторила.