Рик Янси - Безкрайното море

Чудя се дали осъзнаваше как беше произнесъл името й.

Тихо, като молитва.

— Нали знаеш, че нямаме резервен план, ако тя не се върне?

— Тя ще се върне — твърдо отвърна той.

— Какво те кара да си толкова сигурен?

— Защото нямаме резервен план.

Сега на устните му се появи широка усмивка — беше дезориентиращо човек да види старата усмивка, която озаряваше класните стаи, коридорите и жълтите, училищни автобуси, върху новото му, променено от болестта, куршумите и глада, лице. Беше като да завиеш зад някой ъгъл в непознат град и да видиш някого, когото познаваш.

— Това е безсмислен довод — изтъкнах аз.

— Нали знаеш, някои мъже се чувстват застрашени, когато са заобиколени от хора, които са по-умни от тях самите. Но мен това ме прави само по-самоуверен.

Той стисна ръката ми и закуцука по коридора към стаята си.

Останах сама в коридора с едрото хлапе и мечето. Пред мен беше затворената врата. Поех си дълбоко дъх и влязох в стаята. Седнах до издутината под завивките. Не го виждах, но знаех, че е там. Той не ме виждаше, но знаеше, че съм тук.

— Как умря той? — чу се приглушен глас.

— Застреляха го.

— Ти видя ли това?

— Да.

Баща ни, пълзящ, докато ръцете му се забиваха в пръстта.

— Кой го застреля?

— Вош — затворих очи.

Идеята беше лоша. Тъмнината само направи сцената по-ясна в съзнанието ми.

— Къде беше ти, когато той го застреля?

— Криех се.

Протегнах ръка да дръпна завивките. Не можах да се насиля да го направя. Където и да отидех. В гората, някъде встрани на пустата магистрала едно момиче дърпаше отвътре ципа на спалния чувал и виждаше отново и отново как баща й умира. Криеше се тогава, крие се и сега, и вижда отново и отново как той умира.

— Той съпротивляваше ли се?

— Да, Сам. Бореше се упорито. Спаси живота ми.

— Но ти се скри.

— Да — притиснах силно Мечо към корема си.

— Като голяма пъзла.

— Не по този начин — прошепнах аз. — Не беше така.

Той отхвърли завивките и рязко се изправи. Не можах да го позная. Никога преди не бях виждала това хлапе. Лицето му беше грозно, разкривено от яростта и омразата.

— Ще го убия! Ще го застрелям в главата!

Усмихнах се. Или поне се опитах да го направя.

— Съжалявам, Самс. Аз съм преди теб.

Спогледахме се и времето сякаш изчезна — времето, което бяхме изгубили в кръв и времето, което си бяхме купили с кръв, времето, когато аз бях просто доминиращата по-голяма сестра, а той досадното малко братче, времето, когато аз бях нещото, заради което той си заслужаваше да живее, а Сам онова, заради което си заслужаваше аз да умра. В този момент той се спусна в прегръдките ми, а мечето остана смачкано помежду ни по същия начин, по който ние бяхме в капана на времето преди и на времето след.

Легнах до него и двамата заедно казахме неговата молитва. Ако умра, преди да се събудя… После му разказах историята за това как беше умрял баща ни. Как бе откраднал оръжието на един от лошите и сам беше очистил дванадесет заглушители. Как се беше изправил пред Вош и му беше казал: „Можеш да смажеш телата ни, но никога духа ни.“ За това как се беше пожертвал, за да мога аз да се измъкна и да спася Сам от злата галактическа орда. За да може един ден Сам да събере останките на човечеството и да спаси света. Не исках спомените на Сам за последните мигове на баща ни да са за един пречупен кървящ мъж, който пълзи в калта.

След като заспа, се измъкнах от леглото и се върнах на поста си до прозореца. Ивица паркинг, грохнал крайпътен ресторант („Всяка сряда ядене на корем!“) и сивата магистрала, която се губи в мрака. Земята е тъмна и тиха, такава каквато е била преди да я изпълним с шум и светлина. Нещо свършва. Нещо ново започва. Това тук беше преходният етап между двете. Паузата.

На магистралата, до един джип, който беше влязъл в разделителната лента, звездната светлина проблесна върху форма, която няма как да сбъркам — дулото на автомат. За миг сърцето ми спря да бие. Сянката, която носеше оръжието, се стрелна към дърветата и аз видях лъскава смолисточерна коса, толкова права, че чак дразнеше. Разбрах, че сянката е Катализатора.

Двете с Катализатора не започнахме както трябва и оттогава взаимоотношенията ни само се влошаваха. Тя се отнасяше с ледено презрение към всичко, което казвам, все едно лъжех или бях глупава, или просто луда. Особено след като стана дума за Ивън Уокър.

Сигурна ли си? В това няма никакъв смисъл. Как може той да е едновременно човек и извънземен?