Рик Янси - Безкрайното море

Хапех долната си устна. Очите ми пламтяха. Стисках юмруците си толкова силно, че ноктите ми се бяха впили в дланите. Защо, о, защо не избрах втората възможност?

— Сега вече искаш да спра — каза тя.

Не беше въпрос.

Повдигнах брадичка. Бойното ми име щеше да бъде Наглата!

— Какъв е любимият ми цвят?

— Зелен.

— Не е вярно. Жълт — излъгах аз.

Тя сви рамене. Знаеше, че лъжа. Катализатора — човешката „Страна на чудесата“.

— Сериозно, защо избра „Катализатор“?

Това беше. Така щях да я поставя в отбранителна позиция. Е, всъщност тя никога не заемаше отбранителна позиция. Аз самата го бях направила.

— Аз съм човек — отвърна тя.

— Аха — погледнах през цепнатината между завесите към паркинга два етажа по-долу. Защо ли го направих? Дали наистина съм си мислила, че ще го видя да стои там и да ми се усмихва — той, който умее да се промъква навсякъде, все едно ми казва: „Видя ли? Казах ти, че ще те намеря.“ — Така ми каза и един друг човек. И като пълна глупачка, аз му повярвах.

— Не си била чак такава глупачка, като се имат предвид обстоятелствата.

О, сега тя стана и любезна? Пуска ми малко аванта? Не знаех кое е по-лошо — ледената девица Катализатор или състрадателната кралица Катализатор.

— Не се преструвай, Катализатор — отсякох аз. — Знам, че не ми вярваш за Ивън.

— На теб вярвам. Неговата история обаче не се връзва.

След това тя излезе от стаята. Просто така. Точно по средата на разговора, преди да сме стигнали до някакво решение. Кой, освен мъжете, прави така?

Виртуалното съществуване не изисква физическа планета…

Кой беше Ивън Уокър? Погледът ми се местеше между магистралата и малкия ми брат. Кой си ти, Ивън Уокър?

Бях идиотка, че му се доверих, но бях ранена и сама (толкова сама, че мислех, че съм последното човешко същество в шибаната вселена) и доста се бях смахнала, защото вече бях убила един невинен човек, а този Ивън Уокър не отне живота ми, когато можеше да го направи, а вместо това го спаси. Затова, когато в съзнанието ми зазвъня предупредителен сигнал, аз не му обърнах внимание. Освен това, не ми помогна особено и фактът, че той беше невъзможно красив и вманиачен да ме накара да почувствам, че съм по-важна за него, отколкото е самият той за себе си. Той ме къпеше, хранеше, учеше ме да убивам, казваше, че съм единственото останало нещо, за което си заслужава да умре и искаше да ми го докаже, като умре за мен.

Той се е родил като Ивън, тринадесет години по-късно се е събудил, за да разбере, че е някой друг и после, по собствените му думи, се е събудил отново, когато е видял себе си през моите очи. Той е открил себе си в мен, а след това аз открих него в себе си и разстоянието помежду ни се беше стопило. В началото той ми казваше нещата, които исках да чуя, а накрая ми каза нещата, които имах нужда да чуя — че основното оръжие за унищожаването на оцелелите човешки същества са самите хора. А когато и последният „заразен“ е мъртъв, Вош и неговата компания щяха да спрат Петата вълна. Да направят чистка. Да изчистят къщата, за да е готова преди да се нанесат в нея.

Когато казах на Бен и Катализатора за всичко това — като изключим частта за Ивън вътре в мен, която щеше да прозвучи твърде двусмислено за Периш, те ме гледаха доста подозрително, разменяха си многозначителни погледи и ме караха да се чувствам неприятно игнорирана.

— Един от тях се е влюбил в теб? — попита ме Катализатора, когато свърших. — Това не е ли все едно ние да се влюбим в хлебарка?

— Или еднодневка — изстрелях в отговор аз. — Може би им допадат насекомите.

Бяхме се събрали в стаята на Бен. Беше първата ни нощ в хотел „Уокър“, както го кръсти Катализатора — подозирам най-вече, за да ме дразни.

— Какво друго ти каза? — попита Бен.

Той се беше опънал в леглото. От „Кемп Хейвън“ до хотела бяха шест километра и половина, а той изглеждаше така, сякаш току-що беше спринтирал на маратонска дистанция. Хлапето, което превърза двама ни със Сам — Дъмбо — не отвърна нищо, когато го попитах за Бен. Не каза, че той ще се оправи, не каза и че ще се влоши. Разбира се, Дъмбо беше само на дванадесет.

— Какви са възможностите им? Слабите им страни?

— Те вече нямат тела — отвърнах аз. — Ивън ми каза, че това е бил единственият начин да извършат пътуването. Някои са били „инсталирани“ — самият той, Вош, другите заглушители, други са още на кораба майка и чакат ние да изчезнем.

Бен потри уста с опакото на ръката си: