Рик Янси - Безкрайното море

— Не можем да останем, но няма къде да отидем. Оттук не можем да стигнем доникъде, така че къде ще отидем? — попита той.

— На юг — отвърна Катализатора. — Възможно най-далеч на юг.

Тя гледаше през прозореца. Разбирах какво иска да каже — един по-силен сняг и щяхме да се окажем в капан, докато не се стопи. Следователно трябваше да отидем някъде, където не вали сняг.

— В Тексас ли? — попита Бен.

— Мексико — отвърна Катализатора. — Или Централна Америка, когато водата намалее. Човек може да се крие в дъждовните гори в продължение на години.

— Това ми харесва — рече Бен. — Назад към природата. Има само един малък недостатък — той разпери ръце. — Нямаме паспорти.

Наблюдаваше я и продължаваше да държи ръцете си във въздуха, сякаш чакаше нещо. Катализатора го погледна безизразно. Бен отпусна ръце и сви рамене.

— Не говорите сериозно — намесих се аз, всичко това ставаше нелепо. — Централна Америка? Посред зима, пеша, при положение, че Бен е ранен и с нас има две малки деца. Ще сме късметлии, ако стигнем до Кентъки.

— По-добро е от това да чакаме тук твоят извънземен принц да се завърне.

Това преля чашата. Не ми пукаше дали държи M16 в ръцете си. Сграбчих шепа от нейните копринени кичури и се приготвих да я изхвърля през прозореца. Бен усети какво ще се случи и застана помежду ни.

— Тук всички сме от един отбор, Съливан. Трябва да се държим един за друг, ясно ли е? — той се обърна към Катализатора. — Права си, вероятно той не е оцелял, но ще дадем шанс на Ивън да изпълни обещанието си. И без това не съм във форма за дълго пътуване.

— Не се върнах за теб и Фъстъка, за да се превърнем в лесни мишени при следващия лов на патици, Зомби — сопна се Катализатора. — Прави каквото искаш, но ако стане горещо, аз изчезвам от тук.

— Ето ти един екипен играч — казах аз на Бен.

— Може би забравяш кой ти спаси живота — напомни ми Катализатора.

— О, я ме целуни отзад!

— Достатъчно! — изрева Бен с най-добрия си глас на куортърбек и човек, който дава ясно да се разбере, че той е шефът. — Не знам как сме оцелели досега в тази ужасна бъркотия, но знам, че не това е начинът . И двете престанете с тия тъпотии! Това е заповед.

Той се строполи обратно на леглото, опитвайки се да си поеме въздух, с ръка, притисната към ребрата. Катализатора излезе да намери Дъмбо и двамата с Бен останахме насаме за пръв път, откакто се бяхме срещнали в подземията на „Кемп Хейвън“.

— Странна работа — каза Бен, — човек би си помислил, че след като деветдесет и девет процента от хората ги няма вече, останалите два процента биха се разбирали по-добре.

Хъм, остава само един процент, Периш. Готвех се да му изтъкна това, когато видях, че той се усмихва и очаква да го поправя, знаейки, че ще ми е ужасно трудно да се сдържа. Той си играеше със стереотипа на глупавите шеги по начина, по който някой на възрастта на Сами рисуваше с тебешир на тротоара — с широки и непохватни движения.

— Тя е психопатка — отбелязах аз. — Сериозно, нещо не й е наред. Когато погледнеш в очите й, там вътре няма никой.

— Мисля, че там вътре има много неща — поклати глава той. — Просто са наистина… дълбоко.

Той трепна, пъхнал ръка в джоба на противния си суитшърт, сякаш се преструваше на Наполеон, който притиска раната от куршум, причинена му от Катализатора. Рана, която той сам беше поискал. Рана, с която рискува всичко, за да спаси по-малкия ми брат. Рана, която сега можеше да му струва живота.

— Не може да стане — прошепнах аз.

— Разбира се, че може — възрази той и сложи ръката си върху моята.

Поклатих глава. Той не разбираше. Не говорех за нас.

Сянката от пристигането на Другите падна върху нас и мракът й ни накара да изгубим от погледа си нещо фундаментално.

Но това, че просто не можехме да го видим, не означаваше, че то не е там: баща ми, който ми крещеше да бягам, когато той самият не можеше да го направи; Ивън, който ме извади от корема на звяра, преди сам да влезе в него; Бен, който се беше хвърлил в ноктите на ада, за да изтръгне Сам от тях.

Имаше някои неща — е вероятно, само едно нещо, което не беше опетнено от тази сянка. То объркваше плановете им. Беше неуморимо. Непобедимо.

Тe могат да ни избият до последния човек, но не могат да убият — никога не биха могли да убият — онова, което остава в нас.

Каси, искаш ли да полетиш?

Да, тате. Искам да полетя.

Сребристата магистрала, която избледняваше в мрака. Чернотата, пронизана от звездната светлина. Голите дървета, чиито клони стърчаха нагоре, като ръце на крадци, хванати на местопрестъплението. Дъхът на брат ми, който замръзваше в мразовития въздух, докато той спеше. Прозорецът, замъглен от дишането ми. И отвъд замръзналото стъкло, до сребърната магистрала, под звездния блясък, една дребна фигурка се движеше бързо под вдигнатите ръце на дърветата.