Рик Янси - Безкрайното море

За мъжете пречупването е нещо лично. Никога не позволяват да видиш, че плачат, защото това означава, че си слаб, мекушав, бебе и лигльо. Смята се, че това не е много мъжко и други подобни глупости. Не мога да си представя, че Бен Периш отпреди пристигането на Другите, би се разплакал пред когото и да било. Той беше момчето, което имаше всичко, момчето, на което всички други момчета искаха да приличат, онзи, който разбиваше чуждите сърца, без неговото някога да бъде разбито.

Седнах до него. Не го докоснах. Не казах нищо. Той беше на своето място, а аз на моето.

— Съжалявам — промълви той.

Поклатих глава:

— Недей.

Той избърса с опакото на ръката си първо едната си буза, а после и другата.

— Знаеш ли какво ми каза? Или по-скоро ми обеща? Обеща ми, че ще ме изпразни отвътре. Ще ме изпразни и ще ме изпълни с омраза. Но не изпълни обещанието си. Не ме изпълни с омраза. Изпълни ме с надежда.

Разбирах го. В обезопасената стая имаше сякаш милиард вдигнати лица, които изпълваха безкрая и очи, които търсеха моите с един въпрос, който изглеждаше твърде ужасен, за да бъде зададен с думи: „Ще оживея ли?“ Всичко е свързано. Другите разбираха това. Разбираха го по-добре от повечето от нас. Няма надежда без вяра, няма вяра без надежда, няма любов без доверие, няма доверие без любов. Унищожиш ли едно от тях, цялата човешка къща от карти ще се срути.

Сякаш Вош е искал Бен да открие истината. Искал е да го научи колко безнадеждна е надеждата. И какъв би бил смисълът на това ? Ако са искали да ни унищожат, защо просто не са го направили? Сигурно има десетки начини, чрез които да ни заличат от земята бързо, но те удължиха агонията ни с пет вълни от нарастващи ужаси. Защо?

Досега винаги съм мислела, че Другите не изпитват нищо към нас, освен презрение и може би малко отвращение, подобно на нашето отношение към хлебарките и дървениците, и другите противни низши форми на живот. Нищо лично, човешки същества, но трябва да си вървите. Никога не ми е минавало през ума, че може да е съвсем лично. Че просто да ни избият не е достатъчно.

— Те ни мразят — казах аз, по-скоро на себе си, отколкото на него. Бен ме погледна стреснато и аз също го погледнах уплашено. — Няма друго обяснение.

— Не ни мразят, Каси — меко възрази той, все едно говореше с изплашено дете. — Ние просто притежаваме нещо, което те искат.

— Не — сега моите бузи бяха мокри от сълзи.

За Петата вълна имаше само едно единствено обяснение. Всяка друга възможна причина беше абсурдна.

— Те не искат да прочистят планетата от нас, Бен. Те искат да ни очистят.

— Стига толкова — каза Бен. — Времето изтече.

След това той се изправи, но не стигна много далеч. Почти се надигна на крака, преди да падне тежко на задника си. Сложих ръка на рамото му.

— Аз ще отида.

Той удари с длан по бедрото си.

— Не мога да позволя това да се случи — промърмори той, докато аз отварях вратата, за да надникна в коридора.

Не можеше да позволи какво да се случи? Да загуби Малката и Кекса? Да загуби всички един по един? Да изгуби битката срещу инфекцията на раната си? Или да изгубим войната като цяло?

Коридорът беше празен.

Първо Малката. После Кекса. Сега Дъмбо. Ние наистина изчезвахме по-бързо от къмпингари в някой филм на ужасите.

— Дъмбо! — тихо го повиках аз.

Глупавият прякор отекна в студения застоял въздух. Умът ми трескаво прехвърляше възможностите. Вървейки от по-малко вероятните към по-вероятните, те бяха следните: някой тихо го е неутрализирал и е нарязал тялото му, пленили са го, видял е или е чул нещо и е отишъл да го провери, отишъл е да пикае.

Забавих се няколко секунди на вратата, в случай че последното се окажеше вярно. Когато коридорът остана празен, се върнах обратно в стаята. Бен беше станал и проверяваше пълнителя на своя М16.

— Не ме карай да гадая — каза той. — Няма значение. Няма нужда да гадая.

— Остани тук със Сам. Аз ще отида.

Той се приближи с провлечена походка и спря на сантиметри от носа ми.

— Съжалявам, Съливан. Той е твой брат.

Настръхнах. Стаята беше ледена, а кръвта ми беше още по-студена. Гласът му беше твърд, равен и в него нямаше абсолютно никакво чувство. Зомби. Защо те наричат Зомби, Бен?

Тогава той се усмихна — със съвсем истинска усмивка в стила на Бен Периш.

— Онези момчета отвън — всички те са мои братя.

Той ме заобиколи и залитайки се отправи към вратата. Ситуацията бързо ескалираше от невъзможно опасна към опасно невъзможна. Не виждах никакво друго решение, преметнах се през леглото на Бен и сграбчих Сам за раменете. Разтърсих го здраво. Той се събуди с тих вик. Сложих ръка върху устата му, за да заглуша звука.