Рик Янси - Безкрайното море

Спуснах се в пълния мрак на асансьора. Чакай сигнала ми. Какъв сигнал? Бен пропусна да ми каже това. Притиснах ухо към цепнатината между студените метални врати и задържах дъха си. Преброих до десет. Поех си дъх. Преброих отново до десет. Поех си дъх. След шест преброявания до десет и четири вдишвания и без да чуя каквото и да било, започнах леко да се изнервям. Какво ставаше там, отвън? Къде беше Бен? Къде беше Дъмбо? Малката ни група се разпадаше, губейки човек след човек. Беше голяма грешка да се разделим, но всеки път нямахме избор. Бяхме надиграни. Някой правеше това да изглежда безумно лесно.

А може би са повече от един? След като дезертирахме в Дейтън, Вош изпрати два взвода да ни хванат.

Това беше. Трябваше да е това. Един или може би два взвода бяха открили скривалището ни. Бяхме чакали тук твърде дълго.

Това е така, а ти защо чакаше, Касиопея „Наглата“ Съливан? О, да, защото някакъв си мъртвец е обещал да те намери. Затова ти затвори очи и скочи от скалата в бездната, а сега си изненадана, че на дъното няма голям, дебел матрак? Вината е твоя. Каквото и да се случи сега. Ти си отговорна.

Асансьорът не беше голям, но в пълния мрак изглеждаше огромен колкото футболен стадион. Намирах се в голяма дупка под земята, без светлина и без звуци — безжизнена и тъмна бездна. Бях вцепенена, парализирана от страх и съмнения. Сигурна бях — без да знам откъде — че сигналът от Бен няма да дойде. Разбирах — без да знам как съм го разбрала — че Ивън също няма да дойде.

Човек никога не знае кога истината ще стигне до съзнанието му. Не можеш да избереш времето. То избира теб. Имах цели дни да се изправя пред истината, която сега застана пред мен в това студено и тъмно място, но отказвах да го направя. Не отидох при нея. Тогава истината реши да дойде при мен.

Когато той ме докосна в последната ни нощ заедно, разстоянието помежду ни беше изчезнало — нямаше място, където той свършваше и започвах аз. Сега също между мен и мрака на тази дупка нямаше разстояние.

Той обеща да ме открие. Не те ли откривам винаги? И аз му повярвах. След като не вярвах на нищо, което ми беше казвал от мига, в който се срещнахме, аз му повярвах за пръв път, когато изрече последните си думи.

Притиснах лице към студените метални врати. Имах чувството, че падам километър след километър в празнотата под мен. Никога нямаше да спра да падам. Ти си еднодневка. Днес си тук, утре те няма.

Не. Още съм тук, Ивън. Ти си този, който го няма.

— Знаеше какво ще се случи от момента, в който напуснахме фермата — прошепнах на бездната. — Знаеше, че ще умреш. И въпреки това тръгна.

Не можех повече да стоя изправена. Нямах избор. Отпуснах се на колене. Падах. Падах. Никога нямаше да спра да падам.

Остави ме, Каси. Остави ме.

— Да е оставя ли? Та аз падам. Аз падам, Ивън.

Но аз знаех какво има предвид той.

Аз никога нямаше да го пусна. Не истински. Казвах си хиляди пъти на ден, че той не може да е оцелял. Убеждавах себе си, че да стоим в този долнопробен хотел е безполезно, опасно, побъркано и самоубийствено. Но се вкопчвах в обещанието му, защото ако се откажех от обещанието му, означаваше да се откажа и от него самия .

— Мразя те, Ивън Уокър — прошепнах на бездната.

От вътрешността на бездната — от бездната вътре в мен — ми отвърна тишина.

Не можеш да се върнеш. Не можеш да продължиш напред. Не можеш да го задържиш. Не можеш да го пуснеш. Не можеш, не можеш, не можеш… Какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш?

Вдигнах лице нагоре. Добре. Мога да го направя.

Изправих се. И това също.

Изправих рамене и пъхнах пръстите си на мястото, където двете врати се допираха.

„Сега излизам навън“ — казах аз на мълчаливата бездна. — „Оставям го.“

С усилие избутах вратите настрани. В бездната нахлу светлина, разкъсвайки и най-малките сенки до последната.

Пристъпих във фоайето — нашият миниатюрен прекрасен, нов свят.

Натрошено стъкло. В ъглите бяха натрупани купчини боклуци, като есенни листа, навети там от вятъра, мъртви буболечки, обърнати по гръб със свити крака. Хапещ студ. Беше толкова тихо, че единственият звук, който чувах, бе този на собствения ми дъх — след като Грохотът изчезна, настъпи Тишината.

Нямаше следа от Бен. Нещо се беше случило с него между втория етаж и стълбището. И то не беше хубаво. Полека се отправих към вратата на стълбището, борейки се с инстинкта да завлека задника си обратно при Сам, преди и той да е изчезнал като Бен, Дъмбо, Кекса, Малката и като 99,9 процента от всички на Земята.