Рик Янси - Безкрайното море

О, по дяволите!

Изскочих от стаята в коридора, където Кекса рязко се обърна, вдигнал автомата — успокой се, голямо момче — след това нахлух в стаята на Бен, където Дъмбо се беше облегнал на перваза на прозореца, а Бен се изтягаше на най-близкото до вратата легло. Дъмбо се изправи. Бен седна в леглото. А аз попитах:

— Къде е Малката?

Дъмбо посочи към леглото до това на Бен.

— Ей там е — и ме погледна, сякаш искаше да каже „тая побъркана мацка напълно откачи“ .

Отидох до леглото и дръпнах рязко настрани купчината завивки. Бен изруга, а Дъмбо отстъпи до стената и лицето му почервеня.

— За Бога, кълна се, че беше точно тук!

— Видях я — казах на Бен. — Отвън…

— Отвън? — той спусна краката си отстрани на леглото и изсумтя от усилието.

— На магистралата.

След това той разбра.

— Катализатора. Тя е тръгнала след Катализатора — той удари с длан по матрака. — По дяволите!

— Аз ще отида — обади се Дъмбо.

Бен вдигна ръка.

— Кекс! — извика той.

Разнесоха се стъпките на едрото момче. Подът скърцаше под краката му. Главата му надникна в стаята и Бен каза:

— Малката е тръгнала след Катализатора. Отиди и докарай малкия й задник обратно тук, така че да мога здравата да го нашаря.

Кекса се отдалечи с тежка стъпка и подът отново изскърца.

Бен закопчаваше кобура си.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Поемам поста на Кекса, докато се върне с това малко лайно. Ти остани с Фъстъка. Исках да кажа със Сам. Както и да е. Трябва да изберем едно от имената му и да използваме само него.

Пръстите му трепереха. От треска. От страх. По малко и от двете.

Устата на Дъмбо се отвори и затвори, но от нея не излезе звук.

Бен забеляза това.

— Успокой се, Бо. Не е твоя вината.

— Аз ще поема коридора — отвърна Дъмбо. — Ти остани тук, сержант. Не трябва да ставаш.

Той бързо излезе от стаята, преди Бен да може да го спре. В този момент Бен ме погледна с искрящите си от треската очи.

— Май не ти казах — каза той, — но след като дезертирахме в Дейтън, Вош изпрати два взвода да ни хванат. Ако те все още са били навън, когато взривът избухна…

Той не довърши мисълта си. Или беше решил, че няма нужда, или просто не можеше да го направи. Изправи се и се олюля. Отидох при него и без да се смущава, той ме прегърна през раменете с една ръка.

Няма начин да го кажа по-деликатно: Бен Периш миришеше на болен човек. От него се разнасяше киселата миризма на инфекция и на стара пот. За пръв път, откакто разбрах, че не е мъртъв, си помислих, че скоро може наистина да се превърне в труп.

— Върни се обратно в леглото — подканих го аз.

Той поклати глава, след което ръката му върху рамото ми се отпусна и той падна назад, удари задника си в ръба на матрака и се отпусна на пода.

— Чувствам се замаян — промърмори той. — Отиди да вземеш Фъстъка и го доведи тук при нас.

— Сам. Може ли да му викаме Сам? — когато чуех Фъстъка , все си спомнях за крайпътните заведения на „Макдоналдс“, горещите пържени картофки и шейковете с ягода и банан, както и мока фрапетата, поръсени отгоре със сметана и шоколад.

Бен се усмихна. Тази ослепителна усмивка върху това изтощено лице накара сърцето ми да се свие.

— Ще се оставим на течението — каза той.

Сам само тихо въздъхна, когато го взех от леглото и го отнесох в стаята на Бен. Оставих го в празното легло на Малката, завих го и докоснах бузата му с опакото на ръката си — стар навик, останал ми от дните на чумата. Бен все още седеше на пода с отметната назад глава и гледаше тавана. Тръгнах към него, но той ми махна с ръка да се върна.

— Прозореца — каза задъхано той. — Сега от едната страна сме слепи. Благодаря ти много. Малката…

— Защо би тръгнала така?

— След Дейтън, тя се беше лепнала за Катализатора като риба прилепало.

— Виждам ги единствено да се карат — спомних си за шумната разправия относно шаха и за монетата, която удари Малката по главата и думите й „Мразя те и в червата!“ .

— Линията между обичта и омразата е тънка — засмя се Бен.

Хвърлих поглед към паркинга. Асфалтът блестеше като оникс.

Лепнала се е за нея като риба прилепало. Спомних си за това как Ивън се промъкваше зад вратите и ъглите. Спомних си за онова чисто и неопетнено нещо, което остава в нас и си казах, че единственото нещо, което има силата да ни спаси, може също така и да ни убие.

— Наистина не трябва да седиш на пода така — смъмрих го аз. — В леглото е по-топло.