Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Те ни мразят. Държат се все едно сме друга банда, която се опитва да превземе територията им. Прав си: биха убили и отец Джон, ако можеха. Но той има мен - каза тя.

- И в какво се измерва продължителността на живота ти ? В седмици или в дни ? - погледна я в очите само за миг, но почувства необходимост да преброи дупките за връзки на високите си обуща.

Тя прибра развятата си касинка и я притисна с рамо.

- Някой трябва да направи нещо.

- Обзалагам се, че така са казали и армагедонистите, преди да... - не довърши изречението: стъпалата му се отлепиха от пода и за момент си помисли, че ще полети над парапета.

- Недей - изкрещя тя в лицето му. Хвана в юмрук яката му. - Никога не го казвай. Тяхна е вината. За всичко. Можех да си остана малката Маделин. Можех да съм нормална.

После дойде затишието след буря. Тя го сниши бавно, вместо да го пусне отведнъж.

Пръстите на краката му с благодарност докоснаха бетонния покрив.

- Аз не съм като тях - каза тя. Пооправи якето му, като прокара дългите си пръсти по гънките на плата. Всяко нейно докосване го изгаряше. - Никога не бих могла да съм като тях.

Петрович се осмели да се помръдне и заотстъпва, докато гърбът му не опря в тухлената стена. Когато най-после гласът му се възвърна, беше тънък и паникьосан:

- Тръгвам си. За доброто и на двама ни.

Тя изчака, докато той почти се изгуби от поглед надолу по стълбите, после извика след него:

- Вярваш ли ми ?

- Какво ? Че изпитваш нуждата да направиш безполезен жест, като умреш ? Да. Руснаците си захвърлят живота за нищо от векове: в кръвта ни е. - Той продължи да слиза по стръмните стъпала. - Не възнамерявам да съм един от тях.

- Тогава защо се опита да спасиш момичето ?

- Не се опитах - прошепна той предизвикателно. - Успях.

Отец Джон го чакаше долу с чантата му в ръка. Изражението му показваше, че е спечелил поне една малка победа.

Петрович си взе чантата, откопча ципа на плика и мушна ръка вътре. Устройството беше изчезнало. Намери само почти празната си разплащателна карта и някаква мижава хартия.

- О, това вече е абсолютен пиздец. - Той извади хартията, но се досещаше какво е.

Все пак трябваше да я погледне.

Беше формуляр за конфискация на веществени доказателства от Столичната полиция. Сериен номер, няколко отметки и място за ръчно вписаното име и подпис на полицая. Петрович го смачка и го хвърли на пода.

- Излиза, че в крайна сметка, нямаше нужда да се връщате тук - каза младият свещеник. - Иронията ми харесва, дори и на вас да не ви се нрави.

- Защо, по дяволите, капутският мент не ми го каза в болницата ? - Петрович се наведе да прибере смачкания формуляр и внимателно заразглажда гънките му върху коляното си.

- Сигурен съм, че е имал причини. Между другото, това е църква. Бих ви бил много благодарен, ако се изразявате прилично тук.

Петрович претегли възможностите си. Ако свещеникът не се придържа към учението да се обръща и другата буза, удари ли го, може да свърши зле. Но и просто да се изниже не му се струваше много подходящо.

- Пасть закрой, подонок.

Макар че думите му бяха непонятни, чувството, вложено в тях, се усещаше в начина, по който бяха изречени. Лицето на отец Джон се стегна и той пристъпи крачка напред:

- Махайте се.

- С удоволствие. - Притиснал хартията между дланите си, за да я изглади, той тръгна към вратите.

Забеляза сестра Маделин, която стоеше почти неподвижно до стълбата за кулата.

Почуди се дали тя щеше да се изпречи между него и отеца. Знаеше, че е неин дълг, но тя изглеждаше толкова разочарована от него, та му се стори, че по-скоро би стояла отстрани да гледа как си получава заслужения бой.

Стигаше му толкова; стигаше му за деня, вероятно и за цялата седмица. И въпреки това не се прибра вкъщи.

Качи се на метрото по „Съркъл Лайн“, която беше наблизо, и отиде до „Саут Кенсингтън“, после продължи по подземния подвижен тротоар под улица Ексибишън Роуд. През целия път усещаше тъп далечен страх, чувството, че беше сторил нещо, което би могло да означава нищо или всичко. Беше успял да спаси някаква непозната - тази Соня Ошикора, - а се беше провалил пред себе си: беше си повредил сърцето, беше предизвикал нежеланото внимание и на престъпниците, и на полицията.

Бяха го забелязали, а тъкмо това изобщо не желаеше. Само времето щеше да покаже дали случилото се го беше разтърсило достатъчно, че животът му да се разплете като стар пуловер.

Все още обаче съществуваше нещо сигурно, място, където можеше да се въплъти в удобната позната роля, без да му задават въпроси като „защо“.