Саймън Мордън - Уравнения на живота

Пресече още една улица и сградите се промениха. Високите двувековни градски къщи свършиха и започна масовото струпване на домики на Риджънтс Парк: огромни купища ръждясали транспортни контейнери, наредени стъпаловидно подобно на оплисканите с кръв пирамиди на ацтеките с върхове високо в небесата. Спрямо този фон неговият Клапам А изглеждаше съвсем мъничък; носеха се вече легенди за най-недостъпните обиталища дълбоко в сърцето на грамадата: Нулевия контейнер, Последния армагедонист, Зоологическата градина.

Той не беше усетил, че е толкова близо, не искаше да е толкова близо. Никой не трябваше да мисли, че е свързан по някакъв начин с това място. Направи крачка назад, за да се прикрие зад безлично сиво съоръжение, остатък от градското оборудване на отминала епоха. Вдигна поглед към най-горния контейнер, украсен с развяно зелено знаме и с перка, която се въртеше толкова силно от вятъра, че се виждаше като размазано петно.

Петрович намести очилата си по-нагоре на носа и закрачи на запад по Мерилебън.

Разстоянието беше само около километър. Трябваше да може да се справи без проблем. Наложи му се да спира два пъти, веднъж пред улично магазинче, за да даде всички дребни монети, които намери в дълбините на джобовете си, за един шоколад, и веднъж, защото трябваше да поседне само за пет минутки.

Докато стигна до сянката на надлеза, беше вече грохнал. Да си беше отишъл вкъщи да поспи и да хапне нещо. Работата можеше да почака, прибирането на играчката му можеше да почака. Беше взел погрешно решение, партито по посрещането му пред болницата го беше зашеметило временно. Трябваше да мисли по-трезво.

Поне беше вече при църквата. Седем широки полуовални тухлени стъпала водеха към отворените врати. Имаше парапет; той се възползва. Когато стигна догоре, видя фин пясък и усети мирис на белина. Вероятно сестра Маделин се беше потрудила да изтърка кръвта от каменната настилка.

Той заобиколи пясъчния насип, като отдели време да прокара пръст покрай една от бледите дупки от куршуми, врязани в тъмното дърво на вратата. Вътре свещеник с гарвановочерна коса стоеше пред олтара, разперил ръце, и може би десетина-петнайсет души щъкаха из ечащото пространство.

Разпятието, което висеше на подпорна греда, имаше допълнителни белези от рани, а Пресветата Дева беше останала без протегнатата си ръка, при все че крепеше Младенеца в другата. Бели следи по дъските на пода свидетелстваха за набързо сметен гипсов прах.

Петрович се настани на най-задната пейка и изчака тази конкретна сцена от религиозна постановка да свърши. Нафората бе осветена, докато църковният служител биеше камбаната. Когато свещеникът се обърна с лице към богомолците, погледът му се спря върху къснодошлия.

Въздушен полъх погъделичка космите по врата на Петрович. Монахинята беше застанала зад него, с една ръка премяташе броеницата, а другата почиваше върху ръкохватката на специалния й ватикански приятел. Погледна строго, подтиквайки го да проговори, да се помръдне или да направи каквото и да било, с което да прекъсне службата.

Той нямаше сили за предизвикателства, колкото и да би било забавно. А и си искаше чантата, без някой да я стъпче. Изтърпя остатъка от литургията, чуваше думите на чист английски, но не разбираше символиката им. Хората ставаха, сядаха и коленичеха на интервали, след което се строиха пред олтара, за да получат от прозрачната нафора.

Службата свърши, останаха той, свещеникът и сестра Маделин.

- Толкова скоро, Петрович ? - каза монахинята. Тя се обърна и затвори вратите. - Странно кои неща намираш за важни.

- Да - каза той. Свещеникът се беше разсъблякъл и вървеше бавно по централната пътека с черно расо и бяла римска якичка. - Не че съм дошъл да те видя.

- Което никога не би се случило - каза тя, докато яростно залостваше вратата. Звукът отекваше в нефа на църквата. - Това е отец Джон, енорийският свещеник

- Отче - каза Петрович и вдигна ръка.

Онзи се приближи и я стисна с предпазлива твърдост, не беше много по-възрастен от него самия.

- Как да ви наричам ? - попита отецът и отметна с пръсти тежък кичур коса.

- Петрович става. На мен ли така ми се струва, или светът наистина се управлява от компания младежи ?

- Отец О’Донъл беше убит преди два месеца. Енорията имаше нужда от човек - отец Джон седна на пейката пред него и се извърна към Петрович. - Аз отивам където ме пратят.

- Много благородно, сигурен съм.

- Но да ни докарате нови неприятности, когато си имаме предостатъчно, никак не е. Светилището отново е осквернено, месата е отменена и полицията е тук да си придава важност.