Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Не знам защо - каза той.

- Не ми звучиш много убедително.

- Съвсем откровено, не знам. - Тонът му си спечели поглед изпод тежкия клепач на едното око на детектива.

- Алтруизъм ? Кавалерство ? Граждански дълг ? Случайно добро дело ? Вероятно си някой герой, който тайно се бори с престъпността, но нямаше време да си наденеш гащите отгоре върху панталона ?

- Иди в жопу.

- И такива ги имаме, ще знаеш. Защитници на реда в костюми, но за добро или зло без суперсилите - Чейн се изпъна и си поигра с компютъра в скута си. - Те са само около едно стъпало по-нагоре от отредите на смъртта, които имахме по времето на Армагедон. Беше ли тук тогава ?

- Било е преди мен, инспекторе. Не знам какво бих могъл да направя за вас. Жертва съм на престъпление, но двамата бандити, които стреляха по мен и убиха всичките онези хора, са мъртви. Тази жена Соня...

- Момиче. Седемнайсет.

- Не я познавам. Беше случайност. - Петрович се почеса по гърдите. - Би предпочел да не бях направил нищо ли ?

Чейн не каза нищо, просто се взря в далечината с присвити очи.

- О, я моля ти се! - Петрович отметна завивката и прехвърли краката от леглото. - Набутал съм се в нечий личен кръстоносен поход. Ами на теб какво са ти направилий Убиха партньора ти новобранец, взривиха ти колата, сготвиха зайчето ти - домашен любимец ?

- Не - каза Чейн. - Просто много ме вбесяват.

- Няма да играя вашата игра, инспекторе. Можеш да си вземеш въпросите и да си ги завреш в жопу. - Той откри дрехите си в шкафчето до леглото. Без ризата, естествено. - Въпреки склонността на сърцето ми да спира в някои доста критични моменти, направо си харесвам сегашния живот.

Седна на ръба, изхлузи зелената болнична нощница и се облече максимално бързо. Чейн дори не се опита да го спре, само наблюдаваше как сръчно си завързва обущата.

- Знам къде да те намеря - каза той, докато Петрович се изправяше внимателно и се опитваше да налучка накъде е горе. - И те, разбира се, също знаят.

- Не ми пука.

- А май би трябвало. Може би ще се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, да се преструваш, че всичко това никога не се е случило. - Чейн прибра портативното си устройство и се подпря на страничните облегалки, за да стане.

- Нищо не им дължа. Всъщност точно обратното. - Петрович реши, че може да успее да стигне до изхода, без да се строполи, и опита късмета си.

- Тъкмо това имах предвид - каза Чейн. Той стигна до дръжката на вратата преди Петрович и му отвори. - Те са ти задължени. Тази прекрасна стая, линейката, частните доктори, най-добрите грижи. Това е само началото.

Петрович се поколеба, подпрял ръка на стената.

- Какво искаш да кажешй

- Почитта, Петрович. Ти спаси единственото дете на Хамано Ошикора от съдба по-лоша от смъртта. Спаси както нея, така и семейното име. Сега са ти големи длъжници. Ами че ти си почти член на семейството вече.

- Не съм длъжен да играя нито по твоите правила, нито по техните.

Чейн покани с жест Петрович да мине през вратата първи.

- Ще видиш, че те са къде по-убедителни от мен.

- Много ме бива да казвам „не“. - Петрович изкуцука навън в коридора. - А сега, ако ме извиниш, закъснявам за работа.

- Ти си студент, не ми излизай с този номер. Но ще те закарам, ако искаш - Чейн се усмихна; не беше приятна усмивка. - Ще можеш да се повозиш в полицейска кола.

- Не съм малко дете, инспекторе.

- Не. Ти си беден имигрант, който току-що се сблъска с два от най-големите криминални синдиката в Метрозоната и свърши в болницата, защото сърцето ти е на път да сдаде багажа. Ако сърцата въобще биха могли да носят багаж, разбира се.

Петрович се отдалечи, като помаха снизходително към полицая:

- Да. Ще се оправя.

- Не това каза докторът ти.

Той се върна:

- А какво казай

Чейн сви рамене:

- Ако се самоизпишеш, без да уведомиш никого, няма да разбереш. Докато не стане прекалено късно.

Петрович се вторачи в него.

Чейн потупа Петрович по гръдния кош.

- Каза, че това си го повредил до такава степен, че вече не може да се възстанови. Ще ти трябва резервно.

- Може би.

- Винаги е добре да потърсиш второ мнение. Но не бих чакал прекалено дълго.

Петрович претегли нещата.

- Гаден подход към болен човек. Доскоро, инспекторе. - Извъртя се и си бръкна в джобовете.

- Новите сърца струват пари - извика Чейн. - Винаги можеш да поискаш от семейство Ошикора да кихнат малко пари за трансплантация, при положение че старото така се скапа заради тях.

- Да. Перестань ебать мне мозги своими проблемами. - Петрович стигна до края на коридора покрай зелените саксии с цветя, наредени по всички прозорци, и мина през вратите, които останаха между него и унилата фигура на детектив инспектор Чейн.