Саймън Мордън - Уравнения на живота

Тялото й се разтресе, но Петрович я хвана и успя да наведе главата ?.

Клекна до нея, усети по челото си студена пот.

- Сигурно си сгрешила някъде.

- Сигурно - каза тя. - Поне веднъж. Обещай ми да не умираш, преди да съм довършила това доказателство.

- Ще се постарая. - Той посочи дъската: - ёбаный стос, ако успееш да го докараш.

Тя го погледна изпод мънистата:

- Означава, че повече няма да се примирявам да ми взимаш обяда.

- Ясно. А в Русия за такъв обяд си мъртвец. - Той се отпусна назад и присви очи към символите на дъската. Почти го видя и той, проблясък от разпознаването на нещо цялостно и абсолютно истинно. - Колко си сигурна в това ?

- Сигурна ? Не съм. Но погледни само! Красота.

- Снимай го. За идните поколения.

Пиф му подаде телефона си и той сложи лакти на бюрото й за опора. Щракна я и тя беше увековечена със скръстени на гърдите ръце, ухилена като лудите.

- Перфектно - каза той.

Остави я наведена над тетрадките. Тръгването му не предизвика нищо повече от тихо измрънкване и леко извиване на ръката ?. От опит знаеше, че тя ще остане така, без да помръдне, освен ако й се наложи, изолирана от всичко останало и зверски концентрирана, за да систематизира и обобщи всички малки стъпки, които я бяха довели до огромния скок, а именно изписаното с черен маркер на дъската.

Петрович напусна университета по същия начин, по който беше дошъл. Към къщи този път със сигурност, като изпревари малко по-рехавата, но пак впечатляваща миграционна маса от хора в посока към външните квартали на Метрозоната. Мина покрай емблематичната карта на метрото, докато се плъзгаше по травелатора, притиснат на една страна от отряд амбулантни търговци, които говореха по хендсфритата си и се оглеждаха за потенциални жертви.

Забеляза, че за да стигне до Ембанкмънт, трябва да мине през Сейнт ДжеймсГейт. Сви рамо, за да може да бръкне в чантата си и да провери адреса на формуляра за веществено доказателство, който му бяха оставили.

Полицейското управление се намираше точно зад ъгъла и вече му се щеше спешно да си прибере хардуера. Колко ли време би му отнело да направи скандал на рецепцията, да заплаши Чейн с адвокати, които не съществуваха, и най-накрая да си го вземе ?

Мина през скенера, врътката, всички механични действия при пътуване. Оставаха още три спирки, след това две, после една.

Светлините мигнаха във верижна реакция, започвайки от началото на вагона към края му, и отново се включиха. След това рязко изгаснаха, всички светлини наведнъж, и пътниците останаха в пълна тунелна тъмнина.

Влакът се люшна, загуби мощност, някой силно се удари странично в Петрович, та му изкара въздуха от дробовете и го сблъска с по-притъпена сила с още пет-шест меки податливи форми.

Той си помисли, че ще падне, ще се плъзне под краката им и ще го прегазят. В последния момент успя да си възвърне вертикалното положение.

Почти беше катапултиран в противоположната посока, когато светлините премигнаха и се включиха отново, а влакът полетя напред. Той провря ръка и се вкопчи в дръжката, погледна надолу към бездната, която отчаяното му движение беше образувало в претъпкания вагон.

Отсреща, дори след като морето от хора беше затворило пролуката, видя жена, тийнейджърка с бухнала светла коса, черно яке, цялото в ципове и токи, в ръцете си тя държеше предмет от прозрачна пластмаса, назъбен по ръба.

Той използва свободната си ръка, за да опипа тениската: нямаше мокро нарастващо петно. Но в куриерската чанта беше зейнала дупка горе-долу на височината на бъбрека му. Напоследък правеха невероятни неща от кевлар.

Тя изчезна от погледа му, когато влакът изръмжа, навлезе в следващата гара и започна да спира със скърцане. Той знаеше, че тя е тук, мислите й препускат като неговите в опит да го надхитри, да предусети следващия му ход още преди той да го е измислил, също както той се опитваше да предвиди нейния.

Да извика: „Тя има нож!“ - само би накарало всички да се дръпнат. За него беше по-изгодно да е претъпкано. Би могла да се промъкне през тълпата и да пробва пак, но той знаеше, че тя знае, че ако се приближи до него, той не би имал нищо за губене и щеше да я разобличи; ако го удари, още първото ченге насреща й щеше да я застреля.

Според него тя бе изпуснала единствената си възможност. Трябваше да изчака, да го последва на перона. Така би постъпил той. Приближи се, забий острието и се отдръпни. После се разкрещи до прегракване в престорена паника. Никой не би я заподозрял до много по-късно, когато вече щеше да е сменила изцяло външността си.